Тръсвам глава настрани. Косата ми пада върху лицето. Искам невидимост, искам малка, нужна самота. Омръзна ми от думите. Постоянно да ги превързвам за себе си. Да ги моля, да ги уговарям, да им служа. Не идват. Няма ги. Безкрайни дни, дълги часове. Нощи. Но ето. Изненада.
И? „Върви си по пътя сама, не развявай пред неверници, огнените си драконови сияния” И тръгвам. Защото съм всичко онова, което нося у себе си. Аз съм. И ще бъда. И това никога няма да се промени. Жълто цвете. И нарцис, да. И малко обичливо звънче, което се смее и прегръща като дете. И нацупено буреносно облаче, тежащо само 50кг, но съдържащо у себе си лавини, земетресения и целия мечешки рев на света. Кибритена клечка. Виола. Безметежно мечтание. Неугасващо желание. Аз съм. Това съм аз. Трудно ми беше да го осъзная... но ето. Тук съм. Вървя си по пътя. Моят път, моята цел, моята устременост. Вятърна. Искряща. Жива и живоносна. Моите вени и моята кръв. И ако някой иска да ме последва или придружи... ще се раздам до последно, до последната клетка и атом... и пак ще остана цяла-целеничка. Защото го мога. И никой неможе да ми отнеме това.
