сряда, 22 юли 2009 г.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.

"Зелените мисли яростно спят"

Допушвам си последната цигара.
И седя сама в градината.
Нощ. Кучета лаят. Мечтая.
За теб, за мен, потъвам в мислите си.
Зелените гроздове са надвиснали над главата ми
и напомнят, че е още лято.
Искам времето да спре.
И вечно да е лято.
Да е „тихо, тихо над полето” и спокойно в сърцето.
Излиза вятър и котката дреме в скута ми.
Липсват ми жабите. Можеби спят.
Всички вкъщи спят. А аз съм будна.
Една муха каца на монитора ми. И тя също спи.
Но се е събудила от малката светлина.
Думите извират през пръстите ми.
И немога да спра да пиша. Заглеждам се в белия лист,продължавам.
Колко много емоция има у мен сега. А съм сама.
И няма с кой да я споделя.
Тук е котката.
И белият лист.
И мухата също.
Мисля, че и те ми стигат.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

На М.

Обичам, докато карам да показвам едната си ръка през прозореца и да усещам как вятъра минава през пръстите ми.
Обичам да се возя и да незнам къде отивам.
Обичам сутрин да се събуждам в легло за първи път.
Обичам да ми звъниш, да натисна бутона „тихо” и още дълго да чувам звука на вибрацията, докато не спре съвсем.
Обичам плажа, късно следобяд, когато всички хора си тръгват и оставаме само ние и залеза.
Обичам София нощем, вървим по улиците без посока, а ти ме държиш леко зад врата, сякаш, за да не ти избягам.
Обичам да говоря с непознати, а ти да мълчиш отстрани и да ме чакаш да свърша.
Обичам да се смея високо сред тълпата,а ти да ме гледаш накриво.
Обичам да те целувам докато ядеш и си с пълна уста.
Обичам да те гледам отдалеч, докато идвам към срещата ни, как се въртиш и се чудиш откъде ще дойда.
Обичам да демонстрираш на непознати, че сме заедно като двойка, а всъщност не сме.
Обичам да ме дърпаш за ръката, а аз да тичам след теб като малко дете, без да знам къде отивам.
Обичам всичко мъжко в теб, скулите... обичам как се усмихваш иронично, обичам да ми казваш нещо на ухото, за да не те чуе никой освен мен.
Обичам... но теб аз не обичам.

понеделник, 13 юли 2009 г.

Усещания

Напуснах работа. Работа, която търсех и мечтаех. Тази работа, в която ще управлявам, няма да ме управляват. Тази работа, където ще правя каквото аз намеря за добре и никой няма да ми виси на главата, да ми крещи за срокове и за закъснения от пет минути сутрин. Имаше известна свобода. Имаше ги и моите хора. Имаше чувството за принадлежност към това място. Естествено появиха се проблемите. Имаше личности, с които сблъскахме рогата. С другите пак си останахме ние. Но място за мен вече нямаше. Аз сама си издърпах стола и останах права до края на играта, докато не спряха музиката, всички седнаха, а аз стърчах по средата чужда на себе си и на останалите. Естествено, отново, направих голяма драма от въпросната ситуация, но само в собствената си глава. В това съм най-добра. Драматизирах няколко денонощия и подложих на китайски мъчения съвестта си и цялото си същество. Какво пък... Само аз имам право да измъчвам себе си така. „Случайно”, отново, се запознах с един ключов елемент. Той ме навя на мислите, които знам от дете: ние сме неповторими и еднакво важни за Вселената, но все пак сме прашинки. И всички терзания, които бях създала се стопиха за една нощ. Странно. Сетих се за изгревите на морето. За залезите пред блока, които чакахме, за да играем в тъмното на криеница. За тъмнината в душата ми, която имах през цялата зима и за това колко трудно се отърсих от всички демони. Как пролетта ми донесе надеждата, която чакат повечето от нас, но никога не я получават. Аз я имах. Имах всичките си усмивки, щастливи мигове и сбъднати надежди-събрани в една кошница. Бях претворила от черното - бяло, а сега някой или нещо ме дърпаше за краката и искаше да ме върне някъде там. Някъде при ужаса в главата ми. Сетих се за Землемория. Обърнах се, погледнах черната Сянка, която винаги ме следваше, с намерението да ме унищожи - и трънах към нея. Тогава тя започна да бяга. Аз я гонех. Преследвача стана преследван.
Свободата е единственото значимо нещо. Но Свободата не просто като понятие, като дума изписвана в речника, на буквата С. Тази Свобода, чието значение създаваш за себе си в годините. Свободата да бъдеш единствен и неповторим и никой да не може да бръкне в душата ти и да пренарежда стойности и принадлежности.
Усещайки как сама се затварям в собственото си съзнание като в онази японска анимация, си спомних всичко. Надигнах глава и се огледах. Кое ме накара да заспя за цял месец? Нали все се опитвам да се държа будна. Знам, че повечето хора, спят с отворени очи през цялото време, буквално проспиват живота си. Аз заспивам отвреме-навреме, можеби е нормално... но неискам да си го позволявам. Прекалено скъпо ми излиза тази дрямка, след време. Когато за пореден път си спомниш кой си, започва една лека самоирония. „Е, хайде пак сега....” Усмихваш се снизходително на себе си, махваш с ръка и питайки се „Още колко пъти”, продължаваш по друга улица. А там дупките са съвсем нови и други, а за теб е задължително да се проснеш в тях с двата крака. И все пак... „Човек не влиза два пъти в една и съща река”, вярвам го, както винаги съм го вярвала.

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си... Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя за обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея... по навик (!)
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.
Колкото повече съм с теб
Толкова повече си спомням него
Устните, кожата, погледа, думите
Всичко е сън отпреди години
Не искам да сънувам
Не искам да помня
Не искам неговото бледо отражение
У твоята същност

Песните и снимките връщат назад
Аз се движа напред
Аз целувам устните ти,
Затварям очите... устните неговите
Възможно ли е... всичко е дежа-вю
Всичко у теб е мое, а у него-нейно
Ти си той, а някъде аз съм нея

И той целува нейните устни
Мисли моите, чувства моите
В съня прегръщам го
Чрез нейните ръце
В деня изпращам го
През нейните очи

С малките разлики - Aз искам теб
Той иска мен
Тя иска него
Ти искаш мен

петък, 3 юли 2009 г.

има цяла стая

Просторно е в душата ми

Има цяла стая

Вземам една метла и измитам всичко, всичко

Всички, вещи, всички хора

Думите, дните, минутите, вековете

Там е празно и светло

Там съм само аз

Сама и светла

Не правя нищо

Не мисля за нищо

Една безкрайна мантра се стича от устните ми

Сливам се и аз с безкрая

Няма настроения, няма възторг

Има само любов

Към нищо и никого

Тя седи там като откровение

теб

Ще се помоля много да те няма

и ти навярно ще изчезнеш

Ще се разтопиш в някоя слънчева утрин

От внезапния дъжд

И ще ми стане меко на сърцето

И леко

Цялата ще бъда лека и мека

В неговите прегръдки

нищо

Малката Вселена, малките хора и аз съм мъничка сред тях.
Малката прашинка.
"Не искам да съм дума, защото ще съм много трудна и никой няма да ме изрече".
По цял ден флуиди.
Не гледам отстрани, просто съм вътре.
Забравила коя съм, сънувам себе си.
Понякога нищо няма значение, понякога сърцето ми бие учестено,
очите искат да се налеят.
Вдигам телефона и се обаждам на най-неподходящия човек.
Мамка му. Отново shit. И за теб не ми дреме. Всичко е илюзия.