Ти

Чудя се дали ще успея да те премахна, моя тъмна страна. Малка, грозна, нахална и устата досадница, която си се скрила в дълбините на душата ми. Моя сянка, която иска да ме завземе и да ме изличи от самата себе си. Ти, тази, която ме водеше само към пропасти. Ти, тази, която не ми даде нищо, от всичко, което ми обеща. Ти, тази, която ме тласкаше към самота и сълзи. Ти, тази, която провали всичките ми надежди, изтри цялата любов в душата ми, отдалечи всички хора, които ме обичаха. Провали всичките планове за свобода и щастие. Всеки ден ме гледаш и ми се усмихваш ласкаво, шепнеш ми в ухото, че само теб те е грижа за мен, че само ти знаеш кое е добро за мен, че ти единствена няма да ме изоставиш и винаги ще ме подкрепяш. Но аз знам, че това няма да се случи. Ти ще прокопаеш дупка в основите ми, ще се наместиш там и ще продължаваш да ме ядеш, докато не се настаниш сама в моето аз, тогава, когато от мен самата няма да е останало и помен. За това върви си. Без скандали и без драми, нека се разделим, сега и завинаги, защото ние двете не сме особено добра комбинация. Нека спестим сълзите и обещанията за по-добър живот. Просто си тръгни. Неискам да те гоня и неискам грозни сцени, от тях все повече ме боли. Сама си тръгни. Върви си по пътя. Остави ме сама. Искам да бъда себе си, за първи път,но за постоянно. Защото и Той не те харесва. И знаеш ли... никой никога не те е харесвал.

Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.

Една цяла година ми трябваше, за да науча. Да разбера, да проумея.
Че и най-ценните хора изчезват безследно от живота ти. Без значение колко сте се клели един на друг, че всичко е завинаги. Че се сбъдват и най-големите кошмари и то в най-неподходящи моменти, тогава, когато очакваш само хубави дни.
Разбрах, че Неволята наистина не се появява. Няма го и рицарят на белия кон. Няма кой да те спаси. Просто “се хващаш за презрамките на сутиена и сама си се издърпваш.”
Разбрах, че „водата измива всичко” и „времето лекува”, обаче колко вода изтича и колко време изминава никой не ти казва. Дълго, много дълго се възстановява сърцето. И можеби никога напълно.
Разбрах, че любовта може да има безброй много лица. Понякога така се е маскирала, че е много трудно да я разпознаеш. Но после я виждаш и й казваш „А, ти ли си? Защо не каза по-рано.” Сядате двете и без фойерверки, без сълзи, без безкрайни балове, изпускане на пантофки, принцове, феи, рокли, фусти, бляскащи червила, без без без.... само двете! И си казвате истината. Че не е необходимо да има цветя всяка вечер пред вратата или безкрайни обяснения на лунна светлина. Че любовта наистина е като по филмите, само декорите са сменени. Че понякога всичко се съдържа в няколко прости думи и дори не е необходимо те да бъдат „Обичам те”.
Разбрах, че приятелите не са хора, с които всеки ден сте заедно. Приятел може да е този, за когото все нямаш време, но знаеш, че той е там. Там на буквата Л в телефона ти, или на буквата Б. И когато и да се обадиш, той ще е там, за теб, единствен и истински и за това не са необходими ежедневни доказателства. Защото и аз съм там за него. На буквата Д в неговия телефон. Винаги.
И ето пак е Коледа. Хубаво ще е да има сняг и хубаво ще е ако зимата си отиде по-бързо, защото знаете, колкото и да се опитвам да се сприятелявам с нея, тя все повече ми се озъбва в злорадата си усмивка. Хубаво е, че за първи път проумявам какво е празник. Празник е единствено възможността да бъдеш с хората, които обичаш. Толкова е просто. Защото някои ще си дойдат отдалеч „за Коледа’, колко хубаво звучи. Някои ще си вземат почивен ден, а други ще работят, но въпреки това на края на деня, възможността да сте заедно „на Коледа”- това ще е празник.

и защото ти си. и защото навън е най-отчайващият студ, а на мен ми се е схванал вратът. и съм най-отвратителният човек във вселената. а ти пак ме обичаш и немога да събера и проумея в малката си главичка... защо?