сряда, 25 ноември 2009 г.

Okey, here`s the truth


Обичам да пия млякото от кутията и да уливам лекичко блузата си.

Харесва ми да наблюдавам хората на улицата и да преподреждам облеклото им в главата си , докато не ми допадне напълно. ” На този ще махнем шапката, на тази жена ще сложим един шал, ще приберем косата, а този ще се обръсне, после ще си изпере панталоните и ако махне това старо сако...”
Винаги се возя без билет в рейса, дори когато имам пари, но вътрешно умирам от страх, да не ме хванат. Нали съм „картофено сърце”. Понякога, когато съм сама си пускам стари, глупави песни и търся себе си в текстовете им до безкрай . Харесват ми черно-белите филми на Фелини и се смея с глас на старите анимации. Обичам да гледам Мерилин, защото е толкова сладко закръглена и героите във филма изплезват езици още щом я зърнат. Липсва ми идеята жените да будят неизмерима възхита у мъжете. Сякаш това е останало само в тези филми. Често си мечтая да съм се родила в това време.
Вечер преди да заспя, когато те няма, си представям лицето ти, всяка, всяка мъничка подробност от теб, миризмата, гласът. Когато сме заедно, слушам дишането ти и мечтая, че сме на кораб или във влак, пътуваме, а на сутринта, като се събудим ще сме пристигнали.
Ти си единственият човек, с който не си представям, че ще се разделя, но когато искам да разкажа на някого за това, просто не намирам подходящите думи, езикът ми се връзва, нещо ме стяга за гърлото. Немога да говоря с никого.
Когато бях дете, не мечтаех за принца на белия кон. Мечтаех, че ще имам ателие за дрехи, ще пуша синьо Картие и по цял ден ще разкарвам манекенското си тяло в скъпата си кола. Почти всичко се сбъдна. Е, като изключим ателието. Но не бях доволна. Не и за дълго.
Като малка имах синя, кадифена рокля с огромна бяла яка отпред. Носех я на празници, на рождени дни, а с дядо ми танцувахме танго. Дядо ми ме научи на няколко много важни житейски урока, той ми купи първото червило. Наричаше ме „дворянче”. Всеки спомен от тогава е едно от най-скъпите ми съкровища, което вадя при специален случай и дълго му се наслаждавам. Спомням си как всички вкъщи ми обръщаха внимание, как винаги бях център, всяко мое желание се изпълняваше. Имах детство, което малцина са имали. Бях разглезена. И сега съм такава. Веднъж ми каза, че съм разглезена лигла и ми стана толкова обидно. Не мисля, че съм разглезена точно в този смисъл. По-скоро усещам, че онова малко момиченце със синята рокля съм аз, че немога да порастна, че неискам да съм като другите хора, които се возят намусени в рейса. Искам да съм детето, което бях и което винаги съм била. И съм.
Един човек веднъж ми каза, че цялата противна действителност в България се отразявала по лицата на хората. Проблемите им и мъките. После каза, че на моя външен вид това никак не се е отразило, сякаш съм се капсулирала. Тогава си помислих: „Незнаеш каква съм отвътре, за това”, но не казах нищо. Сега си давам сметка, че и отвътре няма следи. Всичко, което се случи като трудност в живота ми... пуф! Няма го. И никога не го е имало. Като лош сън. „Като в лош научно-фантастичен филм!”
Винаги съм вярвала, че ще се появи човек в живота ми, който ще е от огромно значение, който ще ме насочи в правилната насока на действие, дори без да го съзнава. Сега усещам как постоянно срещам такива хора. Случайни, непознати, незначителни- всякакви. Те ме навеждат на размисли, после стигам до изводи. Това е, което ме определя като човек. Способността ми да разсъждавам, да съдя сама себе си, да се ограничавам, да избирам. Да обичам. Отново имам странната надежда и увереност, или най-вече Вяра. Прочетох нещо вчера. „Истински щастливи сме само, когато просто оставим случките да се случват”. Okey… let it be.

петък, 20 ноември 2009 г.

I have a huge EGO. What am I supposed to do? To Work. Every single day!

И си знам, че съм вкопчена във себе си и във това свое Его, огромното и няма защо да се чудя какво ми става, ей така от нищото. Ръфа ме гадното ми его, досажда ми, направо ме изяжда отвътре. Обещава ми света и ми казва "аз съм най-важно, аз съм теб, аз съм Слънцето и Луната" А си знам, че колкото повече съм с него, толкова повече губя себе си. Но това не е най-страшното. Най-страшното е ,че губя теб.

Утрото

за Венета



Утрото е светло.

На вън е още тъмно.

Светло е вътре в мен.

Тихо сияние.

Днешното утро.

Истински смях.

Музика.

Миризма на кафето ти (с какао).

Градът лекичко се разбужда.

Ти тръгваш.

Аз потъвам отново в чаршафите.

Едно чувство се е настанило при мен.

Прегръщам го.

Слънцето покрива цялото легло.

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

I`ll be happy again... if only I look at you

“Защо, когато човек се ражда не му дават книга- помагало, така че всеки път когато се сблъска с трудност и няма никаква идея как да се справи, да поглежда в нея и да вижда отговорът.”
„- Трябва да има хапче, от което любовта изчезва. – Защо искаш любовта да изчезне? Достатъчно трудно е да я намериш.”
“ Знаеш ли какво е чувството? Подобно на синдром след ампутация. Изгубил си някаква част от себе си, но все още имаш чувството,че е там.”


"The women"

понеделник, 16 ноември 2009 г.

With my fuckin words I destroy everytning

Нямам нищо в себе си. Нямам решения, нямам думи. Само празнина и незнание. Седях, мислих, греших, руших всичко между нас. Помагаше ми и ти. Сега искам да го поправя. А продължавам да разрушавам. Искам да създам. Искам да променя. Себе си. И всичко около мен. Но нали, когато дойде краят, няма връщане назад. Към него ли вървя? Да се спра? Да избягам? Да се върна назад? Няма начин, знам. Всичко е тук и сега. И колкото и да плача няма да го променя. Седя сега и гледам празните ти очи. Думите излизащи на устните ми са глупави и груби. Искам, искам с думи да запазя и малкото помежду ни, но все повече го изличавам. Да си тръгна ли? Да остана ли? Знам, че никой няма да ми каже как да те накарам да ме обичаш, както преди. И ме е страх, страх ме е да тръгна, защото е възможно последното, което ще видя от теб да е гърба ти. Страх ме е да остана, защото можеби след половин час мълчание ти ще ме мразиш още повече и няма да искаш да ме погледнеш. Страх ме е да заговоря, страх ме е да замълча.
И след всичко ти пак си ми мил, и дори, когато хвърлям срещу теб най-злобните си думи, дори тогава тайно се наслаждавам на лицето ти, на очите ти и начина, по който ме поглеждаш, дори в яда си...
А сега? Сега мисля за Началото и Края. Бих дала всичко, за да те имам до себе си още седмица или дори час. А ако някога дойде Краят, ще ме боли, да, но най-вече ще съм благодарна, че сме се срещнали и, че съм имала усмивката ти, дори за ден, че съм чула гласа ти, поне веднъж. Тогава каква загуба ще е това?
-Ако искаш си тръгвай, все ми е тая.

Добре. Нямам против. Но ти оставаш, оставам и аз. Веднъж ми каза, че може да се бориш за някого. Незнам как става. Борбата е противодействие, а насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Но все пак ще замълча за първи път в живота си и ще се моля утрото да е вече друго.