Ти

Чудя се дали ще успея да те премахна, моя тъмна страна. Малка, грозна, нахална и устата досадница, която си се скрила в дълбините на душата ми. Моя сянка, която иска да ме завземе и да ме изличи от самата себе си. Ти, тази, която ме водеше само към пропасти. Ти, тази, която не ми даде нищо, от всичко, което ми обеща. Ти, тази, която ме тласкаше към самота и сълзи. Ти, тази, която провали всичките ми надежди, изтри цялата любов в душата ми, отдалечи всички хора, които ме обичаха. Провали всичките планове за свобода и щастие. Всеки ден ме гледаш и ми се усмихваш ласкаво, шепнеш ми в ухото, че само теб те е грижа за мен, че само ти знаеш кое е добро за мен, че ти единствена няма да ме изоставиш и винаги ще ме подкрепяш. Но аз знам, че това няма да се случи. Ти ще прокопаеш дупка в основите ми, ще се наместиш там и ще продължаваш да ме ядеш, докато не се настаниш сама в моето аз, тогава, когато от мен самата няма да е останало и помен. За това върви си. Без скандали и без драми, нека се разделим, сега и завинаги, защото ние двете не сме особено добра комбинация. Нека спестим сълзите и обещанията за по-добър живот. Просто си тръгни. Неискам да те гоня и неискам грозни сцени, от тях все повече ме боли. Сама си тръгни. Върви си по пътя. Остави ме сама. Искам да бъда себе си, за първи път,но за постоянно. Защото и Той не те харесва. И знаеш ли... никой никога не те е харесвал.

Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.

Една цяла година ми трябваше, за да науча. Да разбера, да проумея.
Че и най-ценните хора изчезват безследно от живота ти. Без значение колко сте се клели един на друг, че всичко е завинаги. Че се сбъдват и най-големите кошмари и то в най-неподходящи моменти, тогава, когато очакваш само хубави дни.
Разбрах, че Неволята наистина не се появява. Няма го и рицарят на белия кон. Няма кой да те спаси. Просто “се хващаш за презрамките на сутиена и сама си се издърпваш.”
Разбрах, че „водата измива всичко” и „времето лекува”, обаче колко вода изтича и колко време изминава никой не ти казва. Дълго, много дълго се възстановява сърцето. И можеби никога напълно.
Разбрах, че любовта може да има безброй много лица. Понякога така се е маскирала, че е много трудно да я разпознаеш. Но после я виждаш и й казваш „А, ти ли си? Защо не каза по-рано.” Сядате двете и без фойерверки, без сълзи, без безкрайни балове, изпускане на пантофки, принцове, феи, рокли, фусти, бляскащи червила, без без без.... само двете! И си казвате истината. Че не е необходимо да има цветя всяка вечер пред вратата или безкрайни обяснения на лунна светлина. Че любовта наистина е като по филмите, само декорите са сменени. Че понякога всичко се съдържа в няколко прости думи и дори не е необходимо те да бъдат „Обичам те”.
Разбрах, че приятелите не са хора, с които всеки ден сте заедно. Приятел може да е този, за когото все нямаш време, но знаеш, че той е там. Там на буквата Л в телефона ти, или на буквата Б. И когато и да се обадиш, той ще е там, за теб, единствен и истински и за това не са необходими ежедневни доказателства. Защото и аз съм там за него. На буквата Д в неговия телефон. Винаги.
И ето пак е Коледа. Хубаво ще е да има сняг и хубаво ще е ако зимата си отиде по-бързо, защото знаете, колкото и да се опитвам да се сприятелявам с нея, тя все повече ми се озъбва в злорадата си усмивка. Хубаво е, че за първи път проумявам какво е празник. Празник е единствено възможността да бъдеш с хората, които обичаш. Толкова е просто. Защото някои ще си дойдат отдалеч „за Коледа’, колко хубаво звучи. Някои ще си вземат почивен ден, а други ще работят, но въпреки това на края на деня, възможността да сте заедно „на Коледа”- това ще е празник.

и защото ти си. и защото навън е най-отчайващият студ, а на мен ми се е схванал вратът. и съм най-отвратителният човек във вселената. а ти пак ме обичаш и немога да събера и проумея в малката си главичка... защо?

Okey, here`s the truth

Обичам да пия млякото от кутията и да уливам лекичко блузата си.

Харесва ми да наблюдавам хората на улицата и да преподреждам облеклото им в главата си , докато не ми допадне напълно. ” На този ще махнем шапката, на тази жена ще сложим един шал, ще приберем косата, а този ще се обръсне, после ще си изпере панталоните и ако махне това старо сако...”
Винаги се возя без билет в рейса, дори когато имам пари, но вътрешно умирам от страх, да не ме хванат. Нали съм „картофено сърце”. Понякога, когато съм сама си пускам стари, глупави песни и търся себе си в текстовете им до безкрай . Харесват ми черно-белите филми на Фелини и се смея с глас на старите анимации. Обичам да гледам Мерилин, защото е толкова сладко закръглена и героите във филма изплезват езици още щом я зърнат. Липсва ми идеята жените да будят неизмерима възхита у мъжете. Сякаш това е останало само в тези филми. Често си мечтая да съм се родила в това време.
Вечер преди да заспя, когато те няма, си представям лицето ти, всяка, всяка мъничка подробност от теб, миризмата, гласът. Когато сме заедно, слушам дишането ти и мечтая, че сме на кораб или във влак, пътуваме, а на сутринта, като се събудим ще сме пристигнали.
Ти си единственият човек, с който не си представям, че ще се разделя, но когато искам да разкажа на някого за това, просто не намирам подходящите думи, езикът ми се връзва, нещо ме стяга за гърлото. Немога да говоря с никого.
Когато бях дете, не мечтаех за принца на белия кон. Мечтаех, че ще имам ателие за дрехи, ще пуша синьо Картие и по цял ден ще разкарвам манекенското си тяло в скъпата си кола. Почти всичко се сбъдна. Е, като изключим ателието. Но не бях доволна. Не и за дълго.
Като малка имах синя, кадифена рокля с огромна бяла яка отпред. Носех я на празници, на рождени дни, а с дядо ми танцувахме танго. Дядо ми ме научи на няколко много важни житейски урока, той ми купи първото червило. Наричаше ме „дворянче”. Всеки спомен от тогава е едно от най-скъпите ми съкровища, което вадя при специален случай и дълго му се наслаждавам. Спомням си как всички вкъщи ми обръщаха внимание, как винаги бях център, всяко мое желание се изпълняваше. Имах детство, което малцина са имали. Бях разглезена. И сега съм такава. Веднъж ми каза, че съм разглезена лигла и ми стана толкова обидно. Не мисля, че съм разглезена точно в този смисъл. По-скоро усещам, че онова малко момиченце със синята рокля съм аз, че немога да порастна, че неискам да съм като другите хора, които се возят намусени в рейса. Искам да съм детето, което бях и което винаги съм била. И съм.
Един човек веднъж ми каза, че цялата противна действителност в България се отразявала по лицата на хората. Проблемите им и мъките. После каза, че на моя външен вид това никак не се е отразило, сякаш съм се капсулирала. Тогава си помислих: „Незнаеш каква съм отвътре, за това”, но не казах нищо. Сега си давам сметка, че и отвътре няма следи. Всичко, което се случи като трудност в живота ми... пуф! Няма го. И никога не го е имало. Като лош сън. „Като в лош научно-фантастичен филм!”
Винаги съм вярвала, че ще се появи човек в живота ми, който ще е от огромно значение, който ще ме насочи в правилната насока на действие, дори без да го съзнава. Сега усещам как постоянно срещам такива хора. Случайни, непознати, незначителни- всякакви. Те ме навеждат на размисли, после стигам до изводи. Това е, което ме определя като човек. Способността ми да разсъждавам, да съдя сама себе си, да се ограничавам, да избирам. Да обичам. Отново имам странната надежда и увереност, или най-вече Вяра. Прочетох нещо вчера. „Истински щастливи сме само, когато просто оставим случките да се случват”. Okey… let it be.

I have a huge EGO. What am I supposed to do? To Work. Every single day!

И си знам, че съм вкопчена във себе си и във това свое Его, огромното и няма защо да се чудя какво ми става, ей така от нищото. Ръфа ме гадното ми его, досажда ми, направо ме изяжда отвътре. Обещава ми света и ми казва "аз съм най-важно, аз съм теб, аз съм Слънцето и Луната" А си знам, че колкото повече съм с него, толкова повече губя себе си. Но това не е най-страшното. Най-страшното е ,че губя теб.

Утрото

за Венета



Утрото е светло.

На вън е още тъмно.

Светло е вътре в мен.

Тихо сияние.

Днешното утро.

Истински смях.

Музика.

Миризма на кафето ти (с какао).

Градът лекичко се разбужда.

Ти тръгваш.

Аз потъвам отново в чаршафите.

Едно чувство се е настанило при мен.

Прегръщам го.

Слънцето покрива цялото легло.

I`ll be happy again... if only I look at you

“Защо, когато човек се ражда не му дават книга- помагало, така че всеки път когато се сблъска с трудност и няма никаква идея как да се справи, да поглежда в нея и да вижда отговорът.”
„- Трябва да има хапче, от което любовта изчезва. – Защо искаш любовта да изчезне? Достатъчно трудно е да я намериш.”
“ Знаеш ли какво е чувството? Подобно на синдром след ампутация. Изгубил си някаква част от себе си, но все още имаш чувството,че е там.”


"The women"

With my fuckin words I destroy everytning

Нямам нищо в себе си. Нямам решения, нямам думи. Само празнина и незнание. Седях, мислих, греших, руших всичко между нас. Помагаше ми и ти. Сега искам да го поправя. А продължавам да разрушавам. Искам да създам. Искам да променя. Себе си. И всичко около мен. Но нали, когато дойде краят, няма връщане назад. Към него ли вървя? Да се спра? Да избягам? Да се върна назад? Няма начин, знам. Всичко е тук и сега. И колкото и да плача няма да го променя. Седя сега и гледам празните ти очи. Думите излизащи на устните ми са глупави и груби. Искам, искам с думи да запазя и малкото помежду ни, но все повече го изличавам. Да си тръгна ли? Да остана ли? Знам, че никой няма да ми каже как да те накарам да ме обичаш, както преди. И ме е страх, страх ме е да тръгна, защото е възможно последното, което ще видя от теб да е гърба ти. Страх ме е да остана, защото можеби след половин час мълчание ти ще ме мразиш още повече и няма да искаш да ме погледнеш. Страх ме е да заговоря, страх ме е да замълча.
И след всичко ти пак си ми мил, и дори, когато хвърлям срещу теб най-злобните си думи, дори тогава тайно се наслаждавам на лицето ти, на очите ти и начина, по който ме поглеждаш, дори в яда си...
А сега? Сега мисля за Началото и Края. Бих дала всичко, за да те имам до себе си още седмица или дори час. А ако някога дойде Краят, ще ме боли, да, но най-вече ще съм благодарна, че сме се срещнали и, че съм имала усмивката ти, дори за ден, че съм чула гласа ти, поне веднъж. Тогава каква загуба ще е това?
-Ако искаш си тръгвай, все ми е тая.

Добре. Нямам против. Но ти оставаш, оставам и аз. Веднъж ми каза, че може да се бориш за някого. Незнам как става. Борбата е противодействие, а насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Но все пак ще замълча за първи път в живота си и ще се моля утрото да е вече друго.

...It's written all over your face

Слънчеви, есенни, последни... Витошко небе. Странно се нижат дните... няма последователност в приливите и отливите. Почивката ми е изпълнена с благодарност. И цялото ми същество се пълни с благодарност. От присъствието. Твоето. В тихите утрини, вечери, дни.

Имам нужда от един човек. И него го няма. Прелиствам номерата в телефона си и не,не,не... Усещам как се случва нещо странно и немога сама да взема решението. Чувам се да казвам "Нетеобичамвече",като Натали Портман. Но немога... и защо трябва да го казвам като няма да е истина? Напротив! Обичам те.
Но ако тя беше сега с мен... ако не беше толкова далеч, щеше да ме разтърси за реверите на якето ми и да ми каже "Овладей се".И всичко щеше да е наред. Поне за кратко. Защото винаги сме сами в решенията си. Сами сме в животите си, отделните. И нищо друго не ме е плашело повече от отговорността сам да направляваш съдбата си.Особено след като проумях, че не всичко е предначертано. И нямам сила,нямам. Поглеждам се в огледалото,гледат ме празните ми изпити очи и бледото лице. "Не ми го причинявай отново", казва ми образа в огледалото. Но нали сме пристрастени към страданието.Колко много опива, понякога... няма нищо по-лесно от това да се потапяш в собственото си самосъжаление. Не познавам никой,който да не се оставя на това си чувство.
Но решението. Единствено аз съм натоварена с него. Успокоява ме само фактът, че Ангелът ме пази, както винаги и ще се случи, това, което ще се случи. Друг изход няма.

Мъжко богатство, Виктор Ерофеев

"И ето влизам аз с палто в цвят хуй. Обръснат. Бос.
С дървен куфар в ръка. Гъзът ми - червен.
Целият в червило от целувки."


А същност мъжът е невероятно красив. Нещо повече, красотата му няма аналози в живата природа.
Някои казват, че мъжът бил роден да убива.
Красотата му е красота на убиец.
Но според мен това е само част от истината.
Мъжкото тяло носи красотата на безкористното самоутвърждаване.
Мъжките рамене и гърди, също плешките, мишниците, сгъвките са съвсем безкористни.
Кракът е нещо друго.
Мъжкият крак е образец на красотата. Той е динамичен в окосмяванията си. Мъжът няма нужда нищо да си бръсне. Кракът му е настъпателен, бързо тича, снабден е с ходило, пета, пъсти с едри нокти и в крайна сметка с кожа. Коляното като връзка между горната и долната част не може да не е функционално.
Обичам да гледам мъж с дете в ръка. Малката ръка в голямата ръка. Харесва ми това семпло несъответсвие.
Какво ли не се говори за мъжката брадичка.
Много пъти съм чувал, че навявала идеята за ярост. Наивници!
Мъжката долна челюст е по-скоро удобна за съзерцание.
Пъпът на мъжа е центърът на космическото пространство.
Ако пъпът е открит- мъжът е деен и енергичен, обича да готви. Ако е прижумял- пак си е деен и енергичен. Той винаги е деен. Винаги е с греблото в градината на битието.
Мъжът има нежна кожа. Толкова нежна, че все ти се иска да я докоснеш.
Красотата на спящия мъж е трудна за описване, на който и да е език.
Ако надуе бузи, мъжът изглежда като Господ.
Върви ли с кръста е като Иисус.
Мъжкото свирене с уста изобщо не мога да сравня с нищо.
Мъжките здрави бутове са красиви и сами по себе си, но и с това, което се вижда помежду им.
Топките-това е островът на съкровищата. Там има едно такова място- направо ти фръква шапката!
Никога няма да нарека мъжките гениталии с безобразната блудкава дума член. Хуят си е хуй и ще изписвам тази дума с главна буква като думата Родина. Задрасквам я от речника на нецензурните думи.
Почитам истинската автономност на хуя, самостоятелните му решения.
Виждали ли сте някога очите на мастурбиращия мъж?
Сухи сълзи ги изпълват.
Виждали ли сте някога как яде мъжът? Усещам бучка в гърлото при тази гледка.
Когато мъжът е с набола брада, той става гений на вдъхновението.
Вълнуват ме състезателните му тежнения. Красиво е , когато прави небесни виражи с устремен изтребител, изправя се като свещ във въздуха и после надолу с главата.
Обичам, когато гол мъж се реши в банята пред високо цяло огледало. Сресва назад мокрите си коси. Това е класа. Обичам да си слага на страните нагарчащ парфюм, а леко да се подсмихва.
Не съм любител на миньорските страдания, но харесвам мъжа с леко замърсено лице.
Дебел мъж, слаб мъж – все едно. И двамата имат адамови ябълки.
Мъжките зърна на гърдите – отново белезите на безкористност.
Шията – движение.
Устата – тишина.
Мъртвият мъж е по-малко страшен от всяко друго животно.

(Покриваш душата си с вестник и нарязваш кренвирш отгоре му. После бавно го топиш в горчица и ядеш. Очите ти са празни.)

"Ако има нещо, от което трябва да ти кажа да се пазиш, то това е тълпата"
Сенека


И в правотата на кое у себе си ти мислиш, че си добър човек. Кое те кара да мислиш за себе си с толкова любов и гордост. Постоянното шумолене в храстите, което те докарва до лудост? Или найлоновата торба от Фантастико, която нахлупваш на главата си при всеки момент, в който неможеш да се понасяш. Сблъсъкът с реалността често е неизбежен. Дори за теб. А Огледалото е малка реалност на твоята обвивка. Неможеш да се видиш отвътре. Душата си неможеш да покриеш с вестник.

I really want to make you forget yourself, to think you are someone else, someone GOOD. Но немисля, че това е по силите ми. Аз съм само една малка душа и както каза Люляка, мъничко сърце, като на феите, които са толкова дребни, че имат у себе си място само за едно чувство, не и за повече.

I don't see what anyone can see, in anyone else But YOU

Аз исках да те целуна, целия следобед... гледам те и се наслаждавам.. Не е истина не нененненеененнеененеенен..... немога .. неискам ... не е ли късно вече? Не си тръгвай, моляте.
„О, аз ще си вървя”
Не, моляте не си отивай... искам да се притисна до теб... I`m stickin` with you, cuz I`m made out of a glue... anything that you might do, I`m gonna do too...
И ти си тръгваш... защо? Не, стига какво се случва... нали ми каза... о, забрави, забрави... просто забрави... няма да ми го понесе сърцето.. не и още веднъж...
И тогава..... [18:22:19] ne,iskam da si moito momi4e.
Тишина.

Утрините са все по-меки-
бузи къпината издува-
орехите стават кафяви-
розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче-
ливадата-с лисича кожа.
За да не бъда старомодна-
И аз едно бижу ще сложа.
Emily Dickinson, 1858


Малиново вино и мисли по теб
В тихата къща съм сама
Не искам музика, нито звук
Не искам нищо да смущава мечтанието ми
Зимата напомня за себе си със всеки ден
Затварям очи и не мисля за нея
Не и през цялото време

Изтичвам на двора по чорапи и о, гадост валяло е.
Нагазвам мократа трева и си мисля колко е тъжно наесен.
Наесен капят листата, а сърцето винаги боли.
Наесен загубваш любим. Откакто се помня.
Сега и Тя си отиде. “ Отплува в мъгливата сутрин.”
Отлетя. Отлетя лятото. Есен... Зима... сняг... !
После Коледа... усмивки, снежинки.. Ивановден, и наново...
Лисва ми старото време. Липсва ми всичко. А най-ми е жал затова, че и аз ще отлетя. Като всички.

Лято мое лято

Есента се е населила в душата ми. И поставям спомените в малката кутийка.

Мирише на есен. И дренките зреят.

Аз съм алчна към розовия храст.

Искам го за себе си.

Душата ми е дупка. Запълвам я с пластелин.

Нищо не личи на лицето ми.

Нищо не личи на усмивката.

Думите са хиляди.

Летят през химикалката.

Слънцето е още силно.

Изгаря черната ми рокля.

Нощите са хладни.

Дните ми са жадни.

Б.

Колко нелепо. Ти си все до мен. А сега отиваш там. Е, знам, че всичко ще е същото, но...
И стоим. А дъждът вали като на кино. Усещам бучката в гърлото. А дори немога да те прегърна. Държим в ръцете си торби, а вятърът вее насреща ни. „Тръгвай, обичам те, ще ми липсваш”... Кухите думи летят насреща ни и сякаш текат финалните надписи по телата. Прегръщам те с една ръка като някоя досадна и далечна леля. Нелепа съм.
Седим на паркинга и мрънкаме една на друга. Няма думи. И всичко, което бях намислила да ти издекламирам... пуф! Изчезна...Всичко е сълзи вече, ето ги напират, не! Бягам в колата. Ти бягаш в твоята. Паля и непоглеждам в огледалото, докато не стигна светофара. Тайничко се надявам да си зад мен, за да видя още веднъж лицето ти. Бучката в гърлото вече се стича от очите ми. Неискам да плача, но колко само ми е мъчно.

Какво не е наред? Защо има нещо в душата ти, което роптае с неумолима сила. Седиш си на зелената трева, а облаците те гледат от небето. Всичко в светът ти е малка идилия. Къщата, в която живееш. Спящите ти кучета. И времето е тъй прекрасно. Какво има? Защо пак гледаш през рамо, малка моя? Животът ти е приказка без край... всяко твое желание се превръща в реалност на мига. Живееш в малкия си свят като една истинска Алиса. Но го няма него, знам. Е, и това ще дойде. Всичко в теб е толкова приказно, че просто няма как да не се получи. Помниш ли, когато бяхме двамата, онова момиче на улицата, което те спря и ти каза „ А в очите ти се чете прекрасна вътрешност, душа”. Това много те смути и се изчерви цялата. А после толкова много се смяхме. И сега вървиш по пътя , мила моя. И аз съм тук, до теб. „Леко ми е на душата, че съм сама и тъжно ми е пак за това”. Никога не си сама. И никога няма да бъдеш. Защото аз винаги ще те водя за ръката, принцесо. Обичам вечер да те наблюдавам тайничко, надзъртам в мислите ти и усещам как се унасяш пред телевизора. Тогава си толкова красива. Когато за момент си задрямала на ръката ми, а после първите сънища пробягват по клепачите ти. Сутрин, когато те гледам малка и безпомощна до мен, приличаш на принцеса в стъкления си дворец. И неискам да тръгна за работа, докато не отвориш очи и не ми пожелаеш приятен ден. Просто седя и те гледам, без да те будя. Знаеш, че винаги ще те обичам. Дори и в други животи, в минало и бъдеще, аз винаги ще съм до теб. Но знам, животът не е като в американските филми. Нашите чувства са много по-сложни от един глупав happyend. Има безконечност между теб и мен и тя не се побира в нито едни рамки, в никакви определения и същности на човешките взаимоотношения. Това го знаем само ти и аз, нали? Понякога вечер те намирам седнала пред малкия си лаптоп, потънала в мисли, дори не ме чуваш как влизам и сядам до теб. Стряскаш се и ме питаш разсеяно „А ти кога дойде”. Усмихваш се, слагаш набързо нещо на масата и започва дългия разпит за всичко, което се случва с мен. Обичам тези моменти. Разказвам, а ти ме гледаш с големите си, учудени очи и попиваш всяка моя дума. Никой не ме познава така добре, както теб. И никой неможе да разбере какво има между нас. Спомняш ли си първата ни среща? В онзи бар, ти беше с онова момче, дори не му помня името, но помня червените му сандали. Ти дойде при мен, сигурно беше изпила осем маргарити, овеси се на врата ми и каза „Изведи ме от тук, спаси ме от онези червени сандали, моляте”. И тръгнахме. Вървяхме без посока, а ти говореше. За това колко си изненадана от себе си и как да заговаряш непознати, изобщо не е в стила ти, колко харесваш нощна София и как обичаш да надничаш в светещите прозорци и да си представяш хората, които живеят в тях. Разказа ми за малкия белег на врата ти, за любимите ти обувки и как винаги си искала да плуваш с делфини. После ме хвана за ръката и каза „ А сега спасителю на отегчени момичета, аз ще те изпратя до вас”. И спря първото такси. После легна в мен а аз реших косата ти с пръсти по целия път до вкъщи. Спа като малко бебе, а щом колата спря, скочи и извика „Стигнахме ли вече? Сънувах, че пия лилава лимонада!” И се смя неудържимо. На раздяла ми каза: „Имам чувството, че те познавам с години, кой си ти всъщност?” Отвърнах, че имам навика да спасявам отегчени принцеси, а после да ги карам да си мислят, че ме познават с години.

-Лека нощ, принцесо.
-Лека нощ и на теб, незнайни войне, ще ме спасиш ли някога пак?
-Разбира се, нали това ми е работата.

Вече десет години минаха неусетно , а аз все така те спасявам, но колко често ме спасяваш ти самата, незнаеш. А сега си тъжна, мое малко цвете, все по често те намирам потънала в мисли. Знам за какво мислиш, поглеждам те и не е нужно да ми казваш, аз просто знам. Но недей да тормозиш сладката си главичка с тежки мисли. И това ще мине. И този ден. А след него друг. Не стигнахме чак дотук, за да се отказваш сега, нали? Добре, че се имаме един-друг. Няма нужда от думи, за да знаеш,че винаги ще сме двамата.
А сега стани, облечи си малиновата рокля,с която изглеждаш като малка порцеланова кукла. Обади се на онова момче, което те гледаше толкова влюбено вчера и му дай шанс да е с теб, поне за ден. А аз ще те чакам да ми кажеш как е минало и естествено, ако се отнесе грубо с теб, някога, знаеш... ще му извия врата. Обичам те, принцесо. Винаги.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.

"Зелените мисли яростно спят"

Допушвам си последната цигара.
И седя сама в градината.
Нощ. Кучета лаят. Мечтая.
За теб, за мен, потъвам в мислите си.
Зелените гроздове са надвиснали над главата ми
и напомнят, че е още лято.
Искам времето да спре.
И вечно да е лято.
Да е „тихо, тихо над полето” и спокойно в сърцето.
Излиза вятър и котката дреме в скута ми.
Липсват ми жабите. Можеби спят.
Всички вкъщи спят. А аз съм будна.
Една муха каца на монитора ми. И тя също спи.
Но се е събудила от малката светлина.
Думите извират през пръстите ми.
И немога да спра да пиша. Заглеждам се в белия лист,продължавам.
Колко много емоция има у мен сега. А съм сама.
И няма с кой да я споделя.
Тук е котката.
И белият лист.
И мухата също.
Мисля, че и те ми стигат.

На М.

Обичам, докато карам да показвам едната си ръка през прозореца и да усещам как вятъра минава през пръстите ми.
Обичам да се возя и да незнам къде отивам.
Обичам сутрин да се събуждам в легло за първи път.
Обичам да ми звъниш, да натисна бутона „тихо” и още дълго да чувам звука на вибрацията, докато не спре съвсем.
Обичам плажа, късно следобяд, когато всички хора си тръгват и оставаме само ние и залеза.
Обичам София нощем, вървим по улиците без посока, а ти ме държиш леко зад врата, сякаш, за да не ти избягам.
Обичам да говоря с непознати, а ти да мълчиш отстрани и да ме чакаш да свърша.
Обичам да се смея високо сред тълпата,а ти да ме гледаш накриво.
Обичам да те целувам докато ядеш и си с пълна уста.
Обичам да те гледам отдалеч, докато идвам към срещата ни, как се въртиш и се чудиш откъде ще дойда.
Обичам да демонстрираш на непознати, че сме заедно като двойка, а всъщност не сме.
Обичам да ме дърпаш за ръката, а аз да тичам след теб като малко дете, без да знам къде отивам.
Обичам всичко мъжко в теб, скулите... обичам как се усмихваш иронично, обичам да ми казваш нещо на ухото, за да не те чуе никой освен мен.
Обичам... но теб аз не обичам.

Усещания

Напуснах работа. Работа, която търсех и мечтаех. Тази работа, в която ще управлявам, няма да ме управляват. Тази работа, където ще правя каквото аз намеря за добре и никой няма да ми виси на главата, да ми крещи за срокове и за закъснения от пет минути сутрин. Имаше известна свобода. Имаше ги и моите хора. Имаше чувството за принадлежност към това място. Естествено появиха се проблемите. Имаше личности, с които сблъскахме рогата. С другите пак си останахме ние. Но място за мен вече нямаше. Аз сама си издърпах стола и останах права до края на играта, докато не спряха музиката, всички седнаха, а аз стърчах по средата чужда на себе си и на останалите. Естествено, отново, направих голяма драма от въпросната ситуация, но само в собствената си глава. В това съм най-добра. Драматизирах няколко денонощия и подложих на китайски мъчения съвестта си и цялото си същество. Какво пък... Само аз имам право да измъчвам себе си така. „Случайно”, отново, се запознах с един ключов елемент. Той ме навя на мислите, които знам от дете: ние сме неповторими и еднакво важни за Вселената, но все пак сме прашинки. И всички терзания, които бях създала се стопиха за една нощ. Странно. Сетих се за изгревите на морето. За залезите пред блока, които чакахме, за да играем в тъмното на криеница. За тъмнината в душата ми, която имах през цялата зима и за това колко трудно се отърсих от всички демони. Как пролетта ми донесе надеждата, която чакат повечето от нас, но никога не я получават. Аз я имах. Имах всичките си усмивки, щастливи мигове и сбъднати надежди-събрани в една кошница. Бях претворила от черното - бяло, а сега някой или нещо ме дърпаше за краката и искаше да ме върне някъде там. Някъде при ужаса в главата ми. Сетих се за Землемория. Обърнах се, погледнах черната Сянка, която винаги ме следваше, с намерението да ме унищожи - и трънах към нея. Тогава тя започна да бяга. Аз я гонех. Преследвача стана преследван.
Свободата е единственото значимо нещо. Но Свободата не просто като понятие, като дума изписвана в речника, на буквата С. Тази Свобода, чието значение създаваш за себе си в годините. Свободата да бъдеш единствен и неповторим и никой да не може да бръкне в душата ти и да пренарежда стойности и принадлежности.
Усещайки как сама се затварям в собственото си съзнание като в онази японска анимация, си спомних всичко. Надигнах глава и се огледах. Кое ме накара да заспя за цял месец? Нали все се опитвам да се държа будна. Знам, че повечето хора, спят с отворени очи през цялото време, буквално проспиват живота си. Аз заспивам отвреме-навреме, можеби е нормално... но неискам да си го позволявам. Прекалено скъпо ми излиза тази дрямка, след време. Когато за пореден път си спомниш кой си, започва една лека самоирония. „Е, хайде пак сега....” Усмихваш се снизходително на себе си, махваш с ръка и питайки се „Още колко пъти”, продължаваш по друга улица. А там дупките са съвсем нови и други, а за теб е задължително да се проснеш в тях с двата крака. И все пак... „Човек не влиза два пъти в една и съща река”, вярвам го, както винаги съм го вярвала.

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си... Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя за обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея... по навик (!)
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.

Колкото повече съм с теб
Толкова повече си спомням него
Устните, кожата, погледа, думите
Всичко е сън отпреди години
Не искам да сънувам
Не искам да помня
Не искам неговото бледо отражение
У твоята същност

Песните и снимките връщат назад
Аз се движа напред
Аз целувам устните ти,
Затварям очите... устните неговите
Възможно ли е... всичко е дежа-вю
Всичко у теб е мое, а у него-нейно
Ти си той, а някъде аз съм нея

И той целува нейните устни
Мисли моите, чувства моите
В съня прегръщам го
Чрез нейните ръце
В деня изпращам го
През нейните очи

С малките разлики - Aз искам теб
Той иска мен
Тя иска него
Ти искаш мен

има цяла стая

Просторно е в душата ми

Има цяла стая

Вземам една метла и измитам всичко, всичко

Всички, вещи, всички хора

Думите, дните, минутите, вековете

Там е празно и светло

Там съм само аз

Сама и светла

Не правя нищо

Не мисля за нищо

Една безкрайна мантра се стича от устните ми

Сливам се и аз с безкрая

Няма настроения, няма възторг

Има само любов

Към нищо и никого

Тя седи там като откровение

теб

Ще се помоля много да те няма

и ти навярно ще изчезнеш

Ще се разтопиш в някоя слънчева утрин

От внезапния дъжд

И ще ми стане меко на сърцето

И леко

Цялата ще бъда лека и мека

В неговите прегръдки

нищо

Малката Вселена, малките хора и аз съм мъничка сред тях.
Малката прашинка.
"Не искам да съм дума, защото ще съм много трудна и никой няма да ме изрече".
По цял ден флуиди.
Не гледам отстрани, просто съм вътре.
Забравила коя съм, сънувам себе си.
Понякога нищо няма значение, понякога сърцето ми бие учестено,
очите искат да се налеят.
Вдигам телефона и се обаждам на най-неподходящия човек.
Мамка му. Отново shit. И за теб не ми дреме. Всичко е илюзия.

Friends will be friends!

Боян Алексиев: Опа, опа, то не става така да изчезваш постоянно, цяла седмица къде ходиш не казваш, почвам да се притеснявам, притеснявайки се. Я да вземеш да се пообадиш, пишеш или да сигнализираш по някакъв начин, е ако искаш, де :))))))))


Теодора Иванова: Ех, мамка му, днес си мислех за теб и ми се идваше до китният квартал да се видим, ама вятъра ме отвя към Борисовата. После пред Народния имаше едни хора с тарамбуки, та пак се сетих за теб. Хайде тази седмица ще се чуем и видим, ако имаш време разбира се, защото ти все пак си светска личност, неможеш на всички да обърнеш дължимото внимание, знам те аз :):)


Боян Алексиев: Е, глупости, човек като има желание и оправдание не му трябва дори. Да трябва да се видим, времето е много подходящо за класики от всякакъв вид, подозирам, че ще ни е много приятно да поскитаме на въздух. А какво става иначе със сериозната част? Случки, събития, творчески идеи и някакви победи, за които не са писали във вестниците? :)))

Теодора Иванова: Няма такива победи, поне от моя страна... за теб ти ще кажеш... в очакване съм отново... „А времето навън е тъй прекрасно...” наистина. Всички хора са наизлязли, а аз се чудя къде са китарите или по-точно Китарата :)
Когато кажеш тези дни, можем да скокнем към някой парк заедно с още няколко южни душици непослушни, стига да имаме жълти стотинки за двете основни течности:бензин и бира :):):)

Боян Алексиев: Опа, опа сега пък от детски рождени дни не ни остава време за нищо :)))

Теодора Иванова: Аз съм free цялата седмица (работна), незнам дали ти си на детски рожден ден хахаххахааххааххаах :)))))))

Боян Алексиев: „На детски купони стойки въртя, откликвам на лево, размигам на десно, сто пъти бех там, де е най-тесно... роден съм за златна рамка, това момче е пианка” хахахахахахах

Теодора Иванова: ехеххеехехехх е това е Бобче.... за тва те обичам, винаги знаеш какво да кажеш хааххаххах кога ще се видим?

Боян Алексиев: Е, най-преяла ми приятелко, дните без теб минават бавно като нещо без право на обжалване :))

Теодора Иванова: Е, най- НЕпреяли ми приятелю, утре вечер ще свърши великденския пост и аз трябва да ти напомня да НЕ се напиваш на Великден, защоти така се бяхме разбрали... да ти напомня де.... хехехехех :) Ще се видим ли утре?
Или когато го четеш това ще е днес?

Боян Алексиев: Еми надявам се, даже мисля ей сега да ти звънна да се разберем :)

Боян Алексиев: Опа опа, той Христос воскресе докато се прибереш до вас и се обадиш и ред други работи се изпослучиха хихихихиих

Боян Алексиев: Дебора не си права (ето и тука ако се вгледаш и проследиш хронологията на събитията изпъква голата истина: само АЗ те търся и мисля за теб ) Цял ден ти звъня, то не бяха гласови пощи, то не беше обадете се по-късно, то не беше свободна съм,ама не за тебе хихихихих... що се смея и АЗ незнам, но пък от друга страна малко самоирония събота вечер, никак не е лошо, и отново хихихиихи, та така де, дори и в такива моменти успяваш да ме развеселиш, за което съм ТИ безкрайно благодарен, разбира се. И както се казва в една още недописана, но много поучителна приказка: До нови срещи в старата гора.....

Теодора Иванова: Ей, Бо ако знаеш какъв кошмар изживях вчера. Първо неможах да отида на работа, болеше ме гърло. После реших, че „Май не съм толкова зле” и мога да си оползотворя деня. Написах ти съобщение. След това съм заспала в такъв амок и се събуждам чак следобяд. Няма глас, няма нищо. Едвам се добрах до нас, защото не си бях и вкъщи и пак съм припаднала. Извинявай, че така те пренебрегнах, вече два пъти те лъжа, обещавам да се реванширам. Само да ми мине гърлото. Много извинявай oще веднъж и до нови срещи в старата гора :):):)

Боян Алексиев: Дебора, здрасти и аз съм добре, всеки ден идваш до квартала, знам аз, нямаш оправдание, макар, че можеш да измислиш нещо, я да чуем? Добре съгласен съм, няма проблеми, да бе много ясно, че разбирам, еми хайде тогава като си по-свободна нещо или пък няколко неща :):):)

Теодора Иванова: Мили ми смехурко, бързам да ти пиша, първо най-добре няколко неща ххихихии.... радвам се, че си добре, впрочем аз също съм добре, тези дни ще съм постоянно на работа, както и миналите. Като бях почивка, наистина гледах да почивам. Пък то лятото няма да ни избяга, и бирите също. А с Китариста (Нежния пънкар) съм се уговорила за няколко участия на Панчарево И Бъкстон. Той си е купил ново перо (розово), така че няма страшно, ще има песни и танци на народите. Ще гледам да се обадя, ако не съм много уморена. Хайде целувчици и прегръдчици и нали знаеш до нови срещи с Мечо Пух и Прасчо, Твой Тигър.

Боян Алексиев: Значи за Джули имаш време, а за мене си уморена, не си права, на китарата може да не съм най-добрия, ама пък за това съм ти верен, предан, свеж и отпочинал във всеки, макар и малък миг, в който бих имал честа да се сетиш за мен, моя милост и Айрин :):):)
P.S. Подяволите розовото му перце! Хихихихихихих

стари думи

Teodora Ivanova
March 29 at 12:12am
Здравей отново! Предвид всичко, което се случи искам да ти кажа някои неща, за да си знаеш. Наистина ми дължиш дрехите и аз си ги искам, защото ми трябват. Относно всичко друго, което ми дължиш, незнам според теб какво е и как мислиш да го издължиш, но ще ти кажа, че не желая нищо повече от теб сега или, когато и да било. Не желая също така да имам нищо общо с теб. При всичко, което направи си дадох сметка, че ти не си момчето, с което имахме много голяма любов като деца. Ти си един непознат за мен човек, който извърши едни нелогични действия. Отделям си от времето да ти кажа тези думи, не защото съм ядосана, а защото в сърцето ми не остана нищо за теб. Не искам да мислиш, че някога ще дойда там където си, дори и за да ти кажа само едно здрасти. От известно време насам спомена за теб, остана просто спомен. Разбрах, че сега ти си един от всички останали и не се отличаваш по нищо от тях. И за да няма неразбрали искам да знаеш също, че погуби едно чувство пазено през годините, момичето, което винаги щеше да те обича и подкрепя, независимо като каква в живота ти. Това момиче бях аз. Отне ми време да го преживея и осмисля, но дойде времето да разбера, че това няма да е моята драма. Аз не съм те разочаровала с нищо и ще бъда за теб винаги перфектна, това го знам. Но ти никога повече няма да ме имаш, никога повече няма да видиш очите ми, никога няма да чуеш как ти казвам "обичам те", дори по телефона. Имаше шанс, вълшебен шанс, който убедена съм, идва само веднъж, но ти го пропиля по най- глупавият начин. След време дори да поискаш, аз няма да позволя, да се случи дори най-дребното нещо помежду ни.
За това искам да ти пожелая да бъдеш щастлив и доволен в живота си. Не забравяй, че ме е имало, но забрави, че ще ме има. А и още нещо! В живота ти сигурна съм, ще срещнеш още много жени, но опитай се да запазиш поне една снимка, на тази, заради, която ме пренебрегна. Мисля, че ще разбереш иронията, дори и след време. :)
Wish you all the best, Dora.

Вариации с Георги Константинов

Ако ти кажа
Колко те няма в мен
Ако ти кажа
Колко си малък за мен
Ако ти кажа
Колко пъти на прах те разбих
Ако ти кажа как с теб съжалих

И всичко ще бъде клише
И всичко ще бъде умора

На моята малка душа кръгозора....
Отнесен...
Някъде там.

Когато си грозен и тъп,
Когато си лошо облечен
И нямаш обноски и такт
На къща без покрив приличаш
Но аз не те обичам все пак
А ти ме обичаш


Какво да те правя сега
Седиш в тишината унесен
Седиш и ми носиш вина


Следите от мен са в теб,
А няма да стане
Нито сега
Нито
В друга минута

Защото си бедна душа
И колкото и да се опитваш...

Аз знам, че нямаш вина

Какво да те правя сега?
Аз все пак малко те искам....

Тук и сега

Торта поръсена с дъжд

Торта с малки късчета дъга

Сияние на празник в лицето на дете

Чувство на обреченост в моето сърце

Хора, изпълнени с възторг, държат балони

в ръцете си

Аз мисля за нищо и гледам през тях

Дните са празни, въздухът лепкав

Имам сметана и синя сладкарска боя в главата си

Някой се усмихва приятелски

Но и той е безкрайно далеч

Планината е на една ръка разстояние

Но няма да я имам

Не и в този ден

00:35 by me

Ти си за мен едно мазно петно.

Изпрано с Ариел. Забравено.

Не искам да те помня вече.

Произлезе от една вкусна хапчица,

изпуснах я на роклята си.

С теб създавахме звук,

който събаряще сгради

и изгаряше мостове.

А сега го няма дори мазното петно.

Изпрано е с Ариел.

Ще си купя нова рокля.

И ще я съблича вече друг.

След близо година

Съвсем "случайно" се случва всичко. И под всичко имам предвид действителността, която ни заобикаля днес. Или илюзията, в която живеем. В която живея аз, защото няма две еднакви действителности. Преди повече от година съм написала тук едно кратко "съобщение", за да отбележа себе си в блог- пространството, а после съм забравила. Днес го откривам и виждам, че на 7 Ноември съм търсила своята котка. От обява "продава-подарява". След месец или два съм я намерила и сега моето "пухкаво мъниче" е на повече от година и тича след пчелите и пеперудите по двора. Сякаш си имам дете. От момента, в който съм го видяла за първи път , до сега. А рожденият му ден е на 7 Ноември. В деня, в който аз го исках и "много си го търсех", неговата майка с очи на еднорог го е изстреляла на бял свят, заедно с още две негови братчета. А аз си мисля, че тя дори не е подозирала за съществуването ми. Дали?
В една студена декемврийска вечер, отидохме да си го вземем, котешкото ми дете. Аз като една истинска приемна майка, обещах на родната му, че ще го обичам и никога няма да го изоставя, и го скрих в жилетката си. Тя със сигурност ми повярва и разбра, че нейното котешко дете, със сините очи, ми е толкова нужно, за да създам уют в празната и куха откъм топлина къща. Така се надявах. Седнахме в колата, аз сияеща като малко дете на рождения си ден, мъжът ми с физиономия: "Е, най-сетне си доволна". Обърнах се към него и му казах:
- Сега вече нямаме право да се разделяме, наистина имаме нещо общо, имаме котка.
Той поклати положително глава и се усмихна. Толкова се бяхме вживяли в ролите на родители.
След една седмица Мечо Пух, котешкото дете със статут на човешко, беше забравил ужаса от раздялата с майка си и братчетата и спеше в леглото ни. Мъркаше с пълни сили денем и нощем.
До деня, в който се изнесохме, аз, всичкият ми багаж, котешката тоалетна и Мечо. Аз, "нищо-неразбираща", той, с ясното котешко съзнание, че краят е настъпил. Толкова по-зрял е от мен.