ти си... звън

да те гледам сутрин, как гол ми приготвяш кафе - безценно и ето, че има сутрини, в които те няма до мен. представям си как спиш в леглото си, как се събуждаш, взимаш душ, свиваш си цигара. мисля, плача и въздишам, но ето, че се сещам, че няма понятие като неосъщественост, а още повече невъзможност. в онези малки мигове, в онези кратки и съвършени мигове се осъществи цялото. всичко, за което някой някога може да си помечтае. и ето, че тази сутрин те няма в леглото ми, няма те физически във вечерите ми, но какво от това. нали си постоянно в мен, полепнал по вените и косите ми, а миризмата ти по кожата ми, няма вода на света, която да може да я измие.

Той пише поезия.
Вечер звездите светят в стаята му.
Често свири на китара.
Обича да готви спагети.
Носи шапки.
Майка му е актриса.
Баща му пише книги.
Той има хубави ръце.
Срещата ни беше „случайна“.
Направих му снимки.
Той ми подари стих.
Облича се хубаво.
Носи малки брошки, забодени в суитчъра му.
Обича да пие ром с кола.
Когато е тъжен, не вдига телефона. Оставя го да звъни.
Когато е щастлив, пее песни за луната.
Има много приятели.
Среща се с всякакви хора.
Има жълто куче, на име Оскар.
Любимия му писател е Достоевски.
Аз харесвам гласа му.
И начина по който се смее.
Ако го видите някога, ще го познаете.
По глупавото изражение.
Предайте му да ми се обади.
Той няма да се сети от първия път коя съм.
Но оставете го.
Нека се чуди.
Всичко казано по-горе е лъжа.

миналото ме настъпва по мазолите
от време навреме
дреме ми на...
за всичко
тръсвам глава с поглед настрани
ще свърши и този ден
а след него друг
ще порасна още малко
и ще стигна сладките на хладилника
после ще ви тегля една майна
на всичките
и ще замина
толкова далеч
че ще забравите лицето ми
и тътен ще има в сърцата ви
и самотата ще натиска клепачите ви
нощем
когато аз ще се смея дълго
защото при мен ще е ден

и идеята, че е като в онази песен "любов моя, само минавам..." ме изпъстря с мрачни усмивки.
излитай и кацай у мен, когато пожелаеш. аз не искам друго. не искам нищо, впрочем. само да поспя в скута ти в някоя безумна,люлякова вечер.
когато безумство се е настанило в ръцете ти, когато копнежите клатят цялата вселена.

след тоновете думи
след дългите следобеди
след стъпките ти скоростни
след малките ми смърти
проточва се зеленото
на дъхавата сутрин
избистря се вълшебното
под кръглия прозорец
вървя и тичам едновременно
полюшвам се сред две течения
и търся те с поглед по мазетата
в задуха на барабаните
в онези струни на китарите...

минава ден, минават два
не спира моето стремление
задъхвам се под напора на мислите
прикривам се в усмивки
в световъртежи
забравям те за около минута...


а после срещам куче с твойто име
и всичко спира

сусам

така претровена се чувствам
от дим, цигари, светлина
от искането...
да се докосваме случайно
да тътрим обувки
по вечните улици

докато мият тротоарите
нощните работници
денонощните заведения
за бързо хранене
присветват в очите ми с жълти реклами

оглеждам се в якето ти
оглеждам се в косата ти
възпирам половината си пориви
да крача дълго с теб
да влача малката си чанта по земята
да ме повдигаш леко с ръце
да правя мънички подскоци
към теб и тихото сърце

да има и тунел, през който да премина
да ме изплюе бавната ти центрофуга
докато четеш поредна строфа
докато гърмиш в ухото ми
макар, че шепнеш

заспивайки те доизмислям
прикачам с катинар по дългите си краища
и неохотно се проклинам
защото ти си само призрак
на собствените ми проекции
а всичко ми е платонично
не е до физиката, уж, не е...
обаче будя се с усещането,
че искам, искам, искам...
към теб да се притискам

и това е всичко

stairs

изчезнах, защото всичко потъна. не се и върнах, започнах отново, друго място, други хора, нови мечти. захвърлих всичко старо и по стария метод се появиха нови и нови и все по-нови. научаваш се сам да си щастлив, независимо какво имаш и какво искаш в живота си. променяш навиците, но същността не можеш да промениш. а и не тярбва. единственото, което не трябва да губиш и единственото, от което трябва да се страхуваш си самият ти.
и така... омръзна ми това, че вече няма анонимност. сърцето ми е прекалено широко, за да обича само един. а тихото йезуитско писане, сякаш губи стилът ми. искам буквално и анонимно да лея душа по страниците. знам кой ще чете, знам също и кой няма. искам да е без значение. нека да изкачвам сама стълбите на съзнанието си, нека вече е друго. който иска да изкачва с мен.