чакат ли ни още тъй хубави дни?

аз Пък какво правя? живея живота или го съществувам полека. имам си, занимания. всичко нормално. няколко искрици напоследък... колкото да ми стане сладко и чак горчиво. иска ми се да имам повече време. за другите. и за онзи Приятел, с главната буква,с който сме кармично свързани винаги... (извини ме, за пореден път, извини Глупавата в мен). усещам как се оставям на силата да ме води и се отпускам... обаче стреснато се будя и се чудя... ами ако Тя днес има почивен ден? Упс! Кой ще се погрижи за мен сега... а, да... (аз)... (мамкаму)... пак ще трябва да се дърпам сама по баира. усещали ли сте онова чувство на изгубеност, а същевременно спокойствие като пред буря. нещо между примиреност и мъдрост. да, точно! ето това се е настанило у мен и не се сеща да си върви. а гледам Слънце грее, Буря не се задава. Или?

Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.

Една цяла година ми трябваше, за да науча. Да разбера, да проумея.
Че и най-ценните хора изчезват безследно от живота ти. Без значение колко сте се клели един на друг, че всичко е завинаги. Че се сбъдват и най-големите кошмари и то в най-неподходящи моменти, тогава, когато очакваш само хубави дни.
Разбрах, че Неволята наистина не се появява. Няма го и рицарят на белия кон. Няма кой да те спаси. Просто “се хващаш за презрамките на сутиена и сама си се издърпваш.”
Разбрах, че „водата измива всичко” и „времето лекува”, обаче колко вода изтича и колко време изминава никой не ти казва. Дълго, много дълго се възстановява сърцето. И можеби никога напълно.
Разбрах, че любовта може да има безброй много лица. Понякога така се е маскирала, че е много трудно да я разпознаеш. Но после я виждаш и й казваш „А, ти ли си? Защо не каза по-рано.” Сядате двете и без фойерверки, без сълзи, без безкрайни балове, изпускане на пантофки, принцове, феи, рокли, фусти, бляскащи червила, без без без.... само двете! И си казвате истината. Че не е необходимо да има цветя всяка вечер пред вратата или безкрайни обяснения на лунна светлина. Че любовта наистина е като по филмите, само декорите са сменени. Че понякога всичко се съдържа в няколко прости думи и дори не е необходимо те да бъдат „Обичам те”.
Разбрах, че приятелите не са хора, с които всеки ден сте заедно. Приятел може да е този, за когото все нямаш време, но знаеш, че той е там. Там на буквата Л в телефона ти, или на буквата Б. И когато и да се обадиш, той ще е там, за теб, единствен и истински и за това не са необходими ежедневни доказателства. Защото и аз съм там за него. На буквата Д в неговия телефон. Винаги.
И ето пак е Коледа. Хубаво ще е да има сняг и хубаво ще е ако зимата си отиде по-бързо, защото знаете, колкото и да се опитвам да се сприятелявам с нея, тя все повече ми се озъбва в злорадата си усмивка. Хубаво е, че за първи път проумявам какво е празник. Празник е единствено възможността да бъдеш с хората, които обичаш. Толкова е просто. Защото някои ще си дойдат отдалеч „за Коледа’, колко хубаво звучи. Някои ще си вземат почивен ден, а други ще работят, но въпреки това на края на деня, възможността да сте заедно „на Коледа”- това ще е празник.

и защото ти си. и защото навън е най-отчайващият студ, а на мен ми се е схванал вратът. и съм най-отвратителният човек във вселената. а ти пак ме обичаш и немога да събера и проумея в малката си главичка... защо?

Имам нужда от един човек. И него го няма. Прелиствам номерата в телефона си и не,не,не... Усещам как се случва нещо странно и немога сама да взема решението. Чувам се да казвам "Нетеобичамвече",като Натали Портман. Но немога... и защо трябва да го казвам като няма да е истина? Напротив! Обичам те.
Но ако тя беше сега с мен... ако не беше толкова далеч, щеше да ме разтърси за реверите на якето ми и да ми каже "Овладей се".И всичко щеше да е наред. Поне за кратко. Защото винаги сме сами в решенията си. Сами сме в животите си, отделните. И нищо друго не ме е плашело повече от отговорността сам да направляваш съдбата си.Особено след като проумях, че не всичко е предначертано. И нямам сила,нямам. Поглеждам се в огледалото,гледат ме празните ми изпити очи и бледото лице. "Не ми го причинявай отново", казва ми образа в огледалото. Но нали сме пристрастени към страданието.Колко много опива, понякога... няма нищо по-лесно от това да се потапяш в собственото си самосъжаление. Не познавам никой,който да не се оставя на това си чувство.
Но решението. Единствено аз съм натоварена с него. Успокоява ме само фактът, че Ангелът ме пази, както винаги и ще се случи, това, което ще се случи. Друг изход няма.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.

"Зелените мисли яростно спят"

Допушвам си последната цигара.
И седя сама в градината.
Нощ. Кучета лаят. Мечтая.
За теб, за мен, потъвам в мислите си.
Зелените гроздове са надвиснали над главата ми
и напомнят, че е още лято.
Искам времето да спре.
И вечно да е лято.
Да е „тихо, тихо над полето” и спокойно в сърцето.
Излиза вятър и котката дреме в скута ми.
Липсват ми жабите. Можеби спят.
Всички вкъщи спят. А аз съм будна.
Една муха каца на монитора ми. И тя също спи.
Но се е събудила от малката светлина.
Думите извират през пръстите ми.
И немога да спра да пиша. Заглеждам се в белия лист,продължавам.
Колко много емоция има у мен сега. А съм сама.
И няма с кой да я споделя.
Тук е котката.
И белият лист.
И мухата също.
Мисля, че и те ми стигат.

Усещания

Напуснах работа. Работа, която търсех и мечтаех. Тази работа, в която ще управлявам, няма да ме управляват. Тази работа, където ще правя каквото аз намеря за добре и никой няма да ми виси на главата, да ми крещи за срокове и за закъснения от пет минути сутрин. Имаше известна свобода. Имаше ги и моите хора. Имаше чувството за принадлежност към това място. Естествено появиха се проблемите. Имаше личности, с които сблъскахме рогата. С другите пак си останахме ние. Но място за мен вече нямаше. Аз сама си издърпах стола и останах права до края на играта, докато не спряха музиката, всички седнаха, а аз стърчах по средата чужда на себе си и на останалите. Естествено, отново, направих голяма драма от въпросната ситуация, но само в собствената си глава. В това съм най-добра. Драматизирах няколко денонощия и подложих на китайски мъчения съвестта си и цялото си същество. Какво пък... Само аз имам право да измъчвам себе си така. „Случайно”, отново, се запознах с един ключов елемент. Той ме навя на мислите, които знам от дете: ние сме неповторими и еднакво важни за Вселената, но все пак сме прашинки. И всички терзания, които бях създала се стопиха за една нощ. Странно. Сетих се за изгревите на морето. За залезите пред блока, които чакахме, за да играем в тъмното на криеница. За тъмнината в душата ми, която имах през цялата зима и за това колко трудно се отърсих от всички демони. Как пролетта ми донесе надеждата, която чакат повечето от нас, но никога не я получават. Аз я имах. Имах всичките си усмивки, щастливи мигове и сбъднати надежди-събрани в една кошница. Бях претворила от черното - бяло, а сега някой или нещо ме дърпаше за краката и искаше да ме върне някъде там. Някъде при ужаса в главата ми. Сетих се за Землемория. Обърнах се, погледнах черната Сянка, която винаги ме следваше, с намерението да ме унищожи - и трънах към нея. Тогава тя започна да бяга. Аз я гонех. Преследвача стана преследван.
Свободата е единственото значимо нещо. Но Свободата не просто като понятие, като дума изписвана в речника, на буквата С. Тази Свобода, чието значение създаваш за себе си в годините. Свободата да бъдеш единствен и неповторим и никой да не може да бръкне в душата ти и да пренарежда стойности и принадлежности.
Усещайки как сама се затварям в собственото си съзнание като в онази японска анимация, си спомних всичко. Надигнах глава и се огледах. Кое ме накара да заспя за цял месец? Нали все се опитвам да се държа будна. Знам, че повечето хора, спят с отворени очи през цялото време, буквално проспиват живота си. Аз заспивам отвреме-навреме, можеби е нормално... но неискам да си го позволявам. Прекалено скъпо ми излиза тази дрямка, след време. Когато за пореден път си спомниш кой си, започва една лека самоирония. „Е, хайде пак сега....” Усмихваш се снизходително на себе си, махваш с ръка и питайки се „Още колко пъти”, продължаваш по друга улица. А там дупките са съвсем нови и други, а за теб е задължително да се проснеш в тях с двата крака. И все пак... „Човек не влиза два пъти в една и съща река”, вярвам го, както винаги съм го вярвала.

Вървя си по улицата.
Отпред има дълбока дупка,
Аз падам в нея,
Изгубвам себе си... Слаб съм.
Грешката не е в мен,
но ми отнема цяла вечност докато намеря пътя за обратно.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Преструвам се, че не я виждам,
Падам отново в нея,
Не мога да повярвам, че съм изпаднал в същото положение.
Но грешката не е във мен,
И ми отнема много време, за да изляза оттам.

Вървя по същата улица
Отпред има дълбока дупка,
Виждам я,
И падам отново в нея... по навик (!)
Очите ми са отворени,
Знам къде съм.
Вината не е моя,
Излизам веднага.

Вървя по същата улица,
Отпред има дълбока дупка,
Заобикалям я.

Вървя по друга улица.

Friends will be friends!

Боян Алексиев: Опа, опа, то не става така да изчезваш постоянно, цяла седмица къде ходиш не казваш, почвам да се притеснявам, притеснявайки се. Я да вземеш да се пообадиш, пишеш или да сигнализираш по някакъв начин, е ако искаш, де :))))))))


Теодора Иванова: Ех, мамка му, днес си мислех за теб и ми се идваше до китният квартал да се видим, ама вятъра ме отвя към Борисовата. После пред Народния имаше едни хора с тарамбуки, та пак се сетих за теб. Хайде тази седмица ще се чуем и видим, ако имаш време разбира се, защото ти все пак си светска личност, неможеш на всички да обърнеш дължимото внимание, знам те аз :):)


Боян Алексиев: Е, глупости, човек като има желание и оправдание не му трябва дори. Да трябва да се видим, времето е много подходящо за класики от всякакъв вид, подозирам, че ще ни е много приятно да поскитаме на въздух. А какво става иначе със сериозната част? Случки, събития, творчески идеи и някакви победи, за които не са писали във вестниците? :)))

Теодора Иванова: Няма такива победи, поне от моя страна... за теб ти ще кажеш... в очакване съм отново... „А времето навън е тъй прекрасно...” наистина. Всички хора са наизлязли, а аз се чудя къде са китарите или по-точно Китарата :)
Когато кажеш тези дни, можем да скокнем към някой парк заедно с още няколко южни душици непослушни, стига да имаме жълти стотинки за двете основни течности:бензин и бира :):):)

Боян Алексиев: Опа, опа сега пък от детски рождени дни не ни остава време за нищо :)))

Теодора Иванова: Аз съм free цялата седмица (работна), незнам дали ти си на детски рожден ден хахаххахааххааххаах :)))))))

Боян Алексиев: „На детски купони стойки въртя, откликвам на лево, размигам на десно, сто пъти бех там, де е най-тесно... роден съм за златна рамка, това момче е пианка” хахахахахахах

Теодора Иванова: ехеххеехехехх е това е Бобче.... за тва те обичам, винаги знаеш какво да кажеш хааххаххах кога ще се видим?

Боян Алексиев: Е, най-преяла ми приятелко, дните без теб минават бавно като нещо без право на обжалване :))

Теодора Иванова: Е, най- НЕпреяли ми приятелю, утре вечер ще свърши великденския пост и аз трябва да ти напомня да НЕ се напиваш на Великден, защоти така се бяхме разбрали... да ти напомня де.... хехехехех :) Ще се видим ли утре?
Или когато го четеш това ще е днес?

Боян Алексиев: Еми надявам се, даже мисля ей сега да ти звънна да се разберем :)

Боян Алексиев: Опа опа, той Христос воскресе докато се прибереш до вас и се обадиш и ред други работи се изпослучиха хихихихиих

Боян Алексиев: Дебора не си права (ето и тука ако се вгледаш и проследиш хронологията на събитията изпъква голата истина: само АЗ те търся и мисля за теб ) Цял ден ти звъня, то не бяха гласови пощи, то не беше обадете се по-късно, то не беше свободна съм,ама не за тебе хихихихих... що се смея и АЗ незнам, но пък от друга страна малко самоирония събота вечер, никак не е лошо, и отново хихихиихи, та така де, дори и в такива моменти успяваш да ме развеселиш, за което съм ТИ безкрайно благодарен, разбира се. И както се казва в една още недописана, но много поучителна приказка: До нови срещи в старата гора.....

Теодора Иванова: Ей, Бо ако знаеш какъв кошмар изживях вчера. Първо неможах да отида на работа, болеше ме гърло. После реших, че „Май не съм толкова зле” и мога да си оползотворя деня. Написах ти съобщение. След това съм заспала в такъв амок и се събуждам чак следобяд. Няма глас, няма нищо. Едвам се добрах до нас, защото не си бях и вкъщи и пак съм припаднала. Извинявай, че така те пренебрегнах, вече два пъти те лъжа, обещавам да се реванширам. Само да ми мине гърлото. Много извинявай oще веднъж и до нови срещи в старата гора :):):)

Боян Алексиев: Дебора, здрасти и аз съм добре, всеки ден идваш до квартала, знам аз, нямаш оправдание, макар, че можеш да измислиш нещо, я да чуем? Добре съгласен съм, няма проблеми, да бе много ясно, че разбирам, еми хайде тогава като си по-свободна нещо или пък няколко неща :):):)

Теодора Иванова: Мили ми смехурко, бързам да ти пиша, първо най-добре няколко неща ххихихии.... радвам се, че си добре, впрочем аз също съм добре, тези дни ще съм постоянно на работа, както и миналите. Като бях почивка, наистина гледах да почивам. Пък то лятото няма да ни избяга, и бирите също. А с Китариста (Нежния пънкар) съм се уговорила за няколко участия на Панчарево И Бъкстон. Той си е купил ново перо (розово), така че няма страшно, ще има песни и танци на народите. Ще гледам да се обадя, ако не съм много уморена. Хайде целувчици и прегръдчици и нали знаеш до нови срещи с Мечо Пух и Прасчо, Твой Тигър.

Боян Алексиев: Значи за Джули имаш време, а за мене си уморена, не си права, на китарата може да не съм най-добрия, ама пък за това съм ти верен, предан, свеж и отпочинал във всеки, макар и малък миг, в който бих имал честа да се сетиш за мен, моя милост и Айрин :):):)
P.S. Подяволите розовото му перце! Хихихихихихих

стари думи

Teodora Ivanova
March 29 at 12:12am
Здравей отново! Предвид всичко, което се случи искам да ти кажа някои неща, за да си знаеш. Наистина ми дължиш дрехите и аз си ги искам, защото ми трябват. Относно всичко друго, което ми дължиш, незнам според теб какво е и как мислиш да го издължиш, но ще ти кажа, че не желая нищо повече от теб сега или, когато и да било. Не желая също така да имам нищо общо с теб. При всичко, което направи си дадох сметка, че ти не си момчето, с което имахме много голяма любов като деца. Ти си един непознат за мен човек, който извърши едни нелогични действия. Отделям си от времето да ти кажа тези думи, не защото съм ядосана, а защото в сърцето ми не остана нищо за теб. Не искам да мислиш, че някога ще дойда там където си, дори и за да ти кажа само едно здрасти. От известно време насам спомена за теб, остана просто спомен. Разбрах, че сега ти си един от всички останали и не се отличаваш по нищо от тях. И за да няма неразбрали искам да знаеш също, че погуби едно чувство пазено през годините, момичето, което винаги щеше да те обича и подкрепя, независимо като каква в живота ти. Това момиче бях аз. Отне ми време да го преживея и осмисля, но дойде времето да разбера, че това няма да е моята драма. Аз не съм те разочаровала с нищо и ще бъда за теб винаги перфектна, това го знам. Но ти никога повече няма да ме имаш, никога повече няма да видиш очите ми, никога няма да чуеш как ти казвам "обичам те", дори по телефона. Имаше шанс, вълшебен шанс, който убедена съм, идва само веднъж, но ти го пропиля по най- глупавият начин. След време дори да поискаш, аз няма да позволя, да се случи дори най-дребното нещо помежду ни.
За това искам да ти пожелая да бъдеш щастлив и доволен в живота си. Не забравяй, че ме е имало, но забрави, че ще ме има. А и още нещо! В живота ти сигурна съм, ще срещнеш още много жени, но опитай се да запазиш поне една снимка, на тази, заради, която ме пренебрегна. Мисля, че ще разбереш иронията, дори и след време. :)
Wish you all the best, Dora.

След близо година

Съвсем "случайно" се случва всичко. И под всичко имам предвид действителността, която ни заобикаля днес. Или илюзията, в която живеем. В която живея аз, защото няма две еднакви действителности. Преди повече от година съм написала тук едно кратко "съобщение", за да отбележа себе си в блог- пространството, а после съм забравила. Днес го откривам и виждам, че на 7 Ноември съм търсила своята котка. От обява "продава-подарява". След месец или два съм я намерила и сега моето "пухкаво мъниче" е на повече от година и тича след пчелите и пеперудите по двора. Сякаш си имам дете. От момента, в който съм го видяла за първи път , до сега. А рожденият му ден е на 7 Ноември. В деня, в който аз го исках и "много си го търсех", неговата майка с очи на еднорог го е изстреляла на бял свят, заедно с още две негови братчета. А аз си мисля, че тя дори не е подозирала за съществуването ми. Дали?
В една студена декемврийска вечер, отидохме да си го вземем, котешкото ми дете. Аз като една истинска приемна майка, обещах на родната му, че ще го обичам и никога няма да го изоставя, и го скрих в жилетката си. Тя със сигурност ми повярва и разбра, че нейното котешко дете, със сините очи, ми е толкова нужно, за да създам уют в празната и куха откъм топлина къща. Така се надявах. Седнахме в колата, аз сияеща като малко дете на рождения си ден, мъжът ми с физиономия: "Е, най-сетне си доволна". Обърнах се към него и му казах:
- Сега вече нямаме право да се разделяме, наистина имаме нещо общо, имаме котка.
Той поклати положително глава и се усмихна. Толкова се бяхме вживяли в ролите на родители.
След една седмица Мечо Пух, котешкото дете със статут на човешко, беше забравил ужаса от раздялата с майка си и братчетата и спеше в леглото ни. Мъркаше с пълни сили денем и нощем.
До деня, в който се изнесохме, аз, всичкият ми багаж, котешката тоалетна и Мечо. Аз, "нищо-неразбираща", той, с ясното котешко съзнание, че краят е настъпил. Толкова по-зрял е от мен.