Днес

И пак ми се иска да се изкача на най-високата
скала
и да изкрещя
на цялата
Вселена, че те
обичам
Любовта е невероятна
Непредсказуемица,
хитруша
променлива величина
Слабост и сила
Тишина и звук
Сляпа досадница
и Умна старица
Изтерзана понякога,
или доволно усмихната
Нося я в задния джоб
или я кътам по шепите
Тъпча я под обувките си
и я захвърлям през прозореца
на колата
в движение
После я прибирам на топло
в пазвата
И си я имам
топла, гореща
като теб самия

Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.

Една цяла година ми трябваше, за да науча. Да разбера, да проумея.
Че и най-ценните хора изчезват безследно от живота ти. Без значение колко сте се клели един на друг, че всичко е завинаги. Че се сбъдват и най-големите кошмари и то в най-неподходящи моменти, тогава, когато очакваш само хубави дни.
Разбрах, че Неволята наистина не се появява. Няма го и рицарят на белия кон. Няма кой да те спаси. Просто “се хващаш за презрамките на сутиена и сама си се издърпваш.”
Разбрах, че „водата измива всичко” и „времето лекува”, обаче колко вода изтича и колко време изминава никой не ти казва. Дълго, много дълго се възстановява сърцето. И можеби никога напълно.
Разбрах, че любовта може да има безброй много лица. Понякога така се е маскирала, че е много трудно да я разпознаеш. Но после я виждаш и й казваш „А, ти ли си? Защо не каза по-рано.” Сядате двете и без фойерверки, без сълзи, без безкрайни балове, изпускане на пантофки, принцове, феи, рокли, фусти, бляскащи червила, без без без.... само двете! И си казвате истината. Че не е необходимо да има цветя всяка вечер пред вратата или безкрайни обяснения на лунна светлина. Че любовта наистина е като по филмите, само декорите са сменени. Че понякога всичко се съдържа в няколко прости думи и дори не е необходимо те да бъдат „Обичам те”.
Разбрах, че приятелите не са хора, с които всеки ден сте заедно. Приятел може да е този, за когото все нямаш време, но знаеш, че той е там. Там на буквата Л в телефона ти, или на буквата Б. И когато и да се обадиш, той ще е там, за теб, единствен и истински и за това не са необходими ежедневни доказателства. Защото и аз съм там за него. На буквата Д в неговия телефон. Винаги.
И ето пак е Коледа. Хубаво ще е да има сняг и хубаво ще е ако зимата си отиде по-бързо, защото знаете, колкото и да се опитвам да се сприятелявам с нея, тя все повече ми се озъбва в злорадата си усмивка. Хубаво е, че за първи път проумявам какво е празник. Празник е единствено възможността да бъдеш с хората, които обичаш. Толкова е просто. Защото някои ще си дойдат отдалеч „за Коледа’, колко хубаво звучи. Някои ще си вземат почивен ден, а други ще работят, но въпреки това на края на деня, възможността да сте заедно „на Коледа”- това ще е празник.

и защото ти си. и защото навън е най-отчайващият студ, а на мен ми се е схванал вратът. и съм най-отвратителният човек във вселената. а ти пак ме обичаш и немога да събера и проумея в малката си главичка... защо?

Утрото

за Венета



Утрото е светло.

На вън е още тъмно.

Светло е вътре в мен.

Тихо сияние.

Днешното утро.

Истински смях.

Музика.

Миризма на кафето ти (с какао).

Градът лекичко се разбужда.

Ти тръгваш.

Аз потъвам отново в чаршафите.

Едно чувство се е настанило при мен.

Прегръщам го.

Слънцето покрива цялото легло.

I`ll be happy again... if only I look at you

“Защо, когато човек се ражда не му дават книга- помагало, така че всеки път когато се сблъска с трудност и няма никаква идея как да се справи, да поглежда в нея и да вижда отговорът.”
„- Трябва да има хапче, от което любовта изчезва. – Защо искаш любовта да изчезне? Достатъчно трудно е да я намериш.”
“ Знаеш ли какво е чувството? Подобно на синдром след ампутация. Изгубил си някаква част от себе си, но все още имаш чувството,че е там.”


"The women"

With my fuckin words I destroy everytning

Нямам нищо в себе си. Нямам решения, нямам думи. Само празнина и незнание. Седях, мислих, греших, руших всичко между нас. Помагаше ми и ти. Сега искам да го поправя. А продължавам да разрушавам. Искам да създам. Искам да променя. Себе си. И всичко около мен. Но нали, когато дойде краят, няма връщане назад. Към него ли вървя? Да се спра? Да избягам? Да се върна назад? Няма начин, знам. Всичко е тук и сега. И колкото и да плача няма да го променя. Седя сега и гледам празните ти очи. Думите излизащи на устните ми са глупави и груби. Искам, искам с думи да запазя и малкото помежду ни, но все повече го изличавам. Да си тръгна ли? Да остана ли? Знам, че никой няма да ми каже как да те накарам да ме обичаш, както преди. И ме е страх, страх ме е да тръгна, защото е възможно последното, което ще видя от теб да е гърба ти. Страх ме е да остана, защото можеби след половин час мълчание ти ще ме мразиш още повече и няма да искаш да ме погледнеш. Страх ме е да заговоря, страх ме е да замълча.
И след всичко ти пак си ми мил, и дори, когато хвърлям срещу теб най-злобните си думи, дори тогава тайно се наслаждавам на лицето ти, на очите ти и начина, по който ме поглеждаш, дори в яда си...
А сега? Сега мисля за Началото и Края. Бих дала всичко, за да те имам до себе си още седмица или дори час. А ако някога дойде Краят, ще ме боли, да, но най-вече ще съм благодарна, че сме се срещнали и, че съм имала усмивката ти, дори за ден, че съм чула гласа ти, поне веднъж. Тогава каква загуба ще е това?
-Ако искаш си тръгвай, все ми е тая.

Добре. Нямам против. Но ти оставаш, оставам и аз. Веднъж ми каза, че може да се бориш за някого. Незнам как става. Борбата е противодействие, а насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Но все пак ще замълча за първи път в живота си и ще се моля утрото да е вече друго.

...It's written all over your face

Слънчеви, есенни, последни... Витошко небе. Странно се нижат дните... няма последователност в приливите и отливите. Почивката ми е изпълнена с благодарност. И цялото ми същество се пълни с благодарност. От присъствието. Твоето. В тихите утрини, вечери, дни.

I really want to make you forget yourself, to think you are someone else, someone GOOD. Но немисля, че това е по силите ми. Аз съм само една малка душа и както каза Люляка, мъничко сърце, като на феите, които са толкова дребни, че имат у себе си място само за едно чувство, не и за повече.

I don't see what anyone can see, in anyone else But YOU

Аз исках да те целуна, целия следобед... гледам те и се наслаждавам.. Не е истина не нененненеененнеененеенен..... немога .. неискам ... не е ли късно вече? Не си тръгвай, моляте.
„О, аз ще си вървя”
Не, моляте не си отивай... искам да се притисна до теб... I`m stickin` with you, cuz I`m made out of a glue... anything that you might do, I`m gonna do too...
И ти си тръгваш... защо? Не, стига какво се случва... нали ми каза... о, забрави, забрави... просто забрави... няма да ми го понесе сърцето.. не и още веднъж...
И тогава..... [18:22:19] ne,iskam da si moito momi4e.
Тишина.

Утрините са все по-меки-
бузи къпината издува-
орехите стават кафяви-
розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче-
ливадата-с лисича кожа.
За да не бъда старомодна-
И аз едно бижу ще сложа.
Emily Dickinson, 1858


Малиново вино и мисли по теб
В тихата къща съм сама
Не искам музика, нито звук
Не искам нищо да смущава мечтанието ми
Зимата напомня за себе си със всеки ден
Затварям очи и не мисля за нея
Не и през цялото време

На М.

Обичам, докато карам да показвам едната си ръка през прозореца и да усещам как вятъра минава през пръстите ми.
Обичам да се возя и да незнам къде отивам.
Обичам сутрин да се събуждам в легло за първи път.
Обичам да ми звъниш, да натисна бутона „тихо” и още дълго да чувам звука на вибрацията, докато не спре съвсем.
Обичам плажа, късно следобяд, когато всички хора си тръгват и оставаме само ние и залеза.
Обичам София нощем, вървим по улиците без посока, а ти ме държиш леко зад врата, сякаш, за да не ти избягам.
Обичам да говоря с непознати, а ти да мълчиш отстрани и да ме чакаш да свърша.
Обичам да се смея високо сред тълпата,а ти да ме гледаш накриво.
Обичам да те целувам докато ядеш и си с пълна уста.
Обичам да те гледам отдалеч, докато идвам към срещата ни, как се въртиш и се чудиш откъде ще дойда.
Обичам да демонстрираш на непознати, че сме заедно като двойка, а всъщност не сме.
Обичам да ме дърпаш за ръката, а аз да тичам след теб като малко дете, без да знам къде отивам.
Обичам всичко мъжко в теб, скулите... обичам как се усмихваш иронично, обичам да ми казваш нещо на ухото, за да не те чуе никой освен мен.
Обичам... но теб аз не обичам.

теб

Ще се помоля много да те няма

и ти навярно ще изчезнеш

Ще се разтопиш в някоя слънчева утрин

От внезапния дъжд

И ще ми стане меко на сърцето

И леко

Цялата ще бъда лека и мека

В неговите прегръдки

нищо

Малката Вселена, малките хора и аз съм мъничка сред тях.
Малката прашинка.
"Не искам да съм дума, защото ще съм много трудна и никой няма да ме изрече".
По цял ден флуиди.
Не гледам отстрани, просто съм вътре.
Забравила коя съм, сънувам себе си.
Понякога нищо няма значение, понякога сърцето ми бие учестено,
очите искат да се налеят.
Вдигам телефона и се обаждам на най-неподходящия човек.
Мамка му. Отново shit. И за теб не ми дреме. Всичко е илюзия.

стари думи

Teodora Ivanova
March 29 at 12:12am
Здравей отново! Предвид всичко, което се случи искам да ти кажа някои неща, за да си знаеш. Наистина ми дължиш дрехите и аз си ги искам, защото ми трябват. Относно всичко друго, което ми дължиш, незнам според теб какво е и как мислиш да го издължиш, но ще ти кажа, че не желая нищо повече от теб сега или, когато и да било. Не желая също така да имам нищо общо с теб. При всичко, което направи си дадох сметка, че ти не си момчето, с което имахме много голяма любов като деца. Ти си един непознат за мен човек, който извърши едни нелогични действия. Отделям си от времето да ти кажа тези думи, не защото съм ядосана, а защото в сърцето ми не остана нищо за теб. Не искам да мислиш, че някога ще дойда там където си, дори и за да ти кажа само едно здрасти. От известно време насам спомена за теб, остана просто спомен. Разбрах, че сега ти си един от всички останали и не се отличаваш по нищо от тях. И за да няма неразбрали искам да знаеш също, че погуби едно чувство пазено през годините, момичето, което винаги щеше да те обича и подкрепя, независимо като каква в живота ти. Това момиче бях аз. Отне ми време да го преживея и осмисля, но дойде времето да разбера, че това няма да е моята драма. Аз не съм те разочаровала с нищо и ще бъда за теб винаги перфектна, това го знам. Но ти никога повече няма да ме имаш, никога повече няма да видиш очите ми, никога няма да чуеш как ти казвам "обичам те", дори по телефона. Имаше шанс, вълшебен шанс, който убедена съм, идва само веднъж, но ти го пропиля по най- глупавият начин. След време дори да поискаш, аз няма да позволя, да се случи дори най-дребното нещо помежду ни.
За това искам да ти пожелая да бъдеш щастлив и доволен в живота си. Не забравяй, че ме е имало, но забрави, че ще ме има. А и още нещо! В живота ти сигурна съм, ще срещнеш още много жени, но опитай се да запазиш поне една снимка, на тази, заради, която ме пренебрегна. Мисля, че ще разбереш иронията, дори и след време. :)
Wish you all the best, Dora.

Вариации с Георги Константинов

Ако ти кажа
Колко те няма в мен
Ако ти кажа
Колко си малък за мен
Ако ти кажа
Колко пъти на прах те разбих
Ако ти кажа как с теб съжалих

И всичко ще бъде клише
И всичко ще бъде умора

На моята малка душа кръгозора....
Отнесен...
Някъде там.

Когато си грозен и тъп,
Когато си лошо облечен
И нямаш обноски и такт
На къща без покрив приличаш
Но аз не те обичам все пак
А ти ме обичаш


Какво да те правя сега
Седиш в тишината унесен
Седиш и ми носиш вина


Следите от мен са в теб,
А няма да стане
Нито сега
Нито
В друга минута

Защото си бедна душа
И колкото и да се опитваш...

Аз знам, че нямаш вина

Какво да те правя сега?
Аз все пак малко те искам....

00:35 by me

Ти си за мен едно мазно петно.

Изпрано с Ариел. Забравено.

Не искам да те помня вече.

Произлезе от една вкусна хапчица,

изпуснах я на роклята си.

С теб създавахме звук,

който събаряще сгради

и изгаряше мостове.

А сега го няма дори мазното петно.

Изпрано е с Ариел.

Ще си купя нова рокля.

И ще я съблича вече друг.