понеделник, 23 април 2012 г.

и идеята, че е като в онази песен "любов моя, само минавам..." ме изпъстря с мрачни усмивки.
излитай и кацай у мен, когато пожелаеш. аз не искам друго. не искам нищо, впрочем. само да поспя в скута ти в някоя безумна,люлякова вечер.
когато безумство се е настанило в ръцете ти, когато копнежите клатят цялата вселена.
след тоновете думи
след дългите следобеди
след стъпките ти скоростни
след малките ми смърти
проточва се зеленото
на дъхавата сутрин
избистря се вълшебното
под кръглия прозорец
вървя и тичам едновременно
полюшвам се сред две течения
и търся те с поглед по мазетата
в задуха на барабаните
в онези струни на китарите...

минава ден, минават два
не спира моето стремление
задъхвам се под напора на мислите
прикривам се в усмивки
в световъртежи
забравям те за около минута...


а после срещам куче с твойто име
и всичко спира

неделя, 22 април 2012 г.

сусам

така претровена се чувствам
от дим, цигари, светлина
от искането...
да се докосваме случайно
да тътрим обувки
по вечните улици

докато мият тротоарите
нощните работници
денонощните заведения
за бързо хранене
присветват в очите ми с жълти реклами

оглеждам се в якето ти
оглеждам се в косата ти
възпирам половината си пориви
да крача дълго с теб
да влача малката си чанта по земята
да ме повдигаш леко с ръце
да правя мънички подскоци
към теб и тихото сърце

да има и тунел, през който да премина
да ме изплюе бавната ти центрофуга
докато четеш поредна строфа
докато гърмиш в ухото ми
макар, че шепнеш

заспивайки те доизмислям
прикачам с катинар по дългите си краища
и неохотно се проклинам
защото ти си само призрак
на собствените ми проекции
а всичко ми е платонично
не е до физиката, уж, не е...
обаче будя се с усещането,
че искам, искам, искам...
към теб да се притискам

и това е всичко

stairs

изчезнах, защото всичко потъна. не се и върнах, започнах отново, друго място, други хора, нови мечти. захвърлих всичко старо и по стария метод се появиха нови и нови и все по-нови. научаваш се сам да си щастлив, независимо какво имаш и какво искаш в живота си. променяш навиците, но същността не можеш да промениш. а и не тярбва. единственото, което не трябва да губиш и единственото, от което трябва да се страхуваш си самият ти.
и така... омръзна ми това, че вече няма анонимност. сърцето ми е прекалено широко, за да обича само един. а тихото йезуитско писане, сякаш губи стилът ми. искам буквално и анонимно да лея душа по страниците. знам кой ще чете, знам също и кой няма. искам да е без значение. нека да изкачвам сама стълбите на съзнанието си, нека вече е друго. който иска да изкачва с мен.