чакат ли ни още тъй хубави дни?

аз Пък какво правя? живея живота или го съществувам полека. имам си, занимания. всичко нормално. няколко искрици напоследък... колкото да ми стане сладко и чак горчиво. иска ми се да имам повече време. за другите. и за онзи Приятел, с главната буква,с който сме кармично свързани винаги... (извини ме, за пореден път, извини Глупавата в мен). усещам как се оставям на силата да ме води и се отпускам... обаче стреснато се будя и се чудя... ами ако Тя днес има почивен ден? Упс! Кой ще се погрижи за мен сега... а, да... (аз)... (мамкаму)... пак ще трябва да се дърпам сама по баира. усещали ли сте онова чувство на изгубеност, а същевременно спокойствие като пред буря. нещо между примиреност и мъдрост. да, точно! ето това се е настанило у мен и не се сеща да си върви. а гледам Слънце грее, Буря не се задава. Или?

Ако аз съм една относителна стойност. Съществуване. И съм тук на Земята, за да изпитам любов?

Понякога през ноща се събуждам и страшни мисли ме обземат. За да успокоя себе си и отново да заспя, започвам да мисля как всъщност, някой и сега ме обича. И как този, който заслужавам неизменно ще се появи (ако не се е появил вече). Значи. Или е вече тук или ме чака зад ъгъла. Толкова е обнадеждаващо. Знам, че е клиширано да си мисля подобни неща. Но какво да направя като само това има в сърцето. Само това съм мечтала и винаги съм искала. Любов.
„Ти винаги ще имаш близък човек, бро”. И това е факт.