Okey, here`s the truth

Обичам да пия млякото от кутията и да уливам лекичко блузата си.

Харесва ми да наблюдавам хората на улицата и да преподреждам облеклото им в главата си , докато не ми допадне напълно. ” На този ще махнем шапката, на тази жена ще сложим един шал, ще приберем косата, а този ще се обръсне, после ще си изпере панталоните и ако махне това старо сако...”
Винаги се возя без билет в рейса, дори когато имам пари, но вътрешно умирам от страх, да не ме хванат. Нали съм „картофено сърце”. Понякога, когато съм сама си пускам стари, глупави песни и търся себе си в текстовете им до безкрай . Харесват ми черно-белите филми на Фелини и се смея с глас на старите анимации. Обичам да гледам Мерилин, защото е толкова сладко закръглена и героите във филма изплезват езици още щом я зърнат. Липсва ми идеята жените да будят неизмерима възхита у мъжете. Сякаш това е останало само в тези филми. Често си мечтая да съм се родила в това време.
Вечер преди да заспя, когато те няма, си представям лицето ти, всяка, всяка мъничка подробност от теб, миризмата, гласът. Когато сме заедно, слушам дишането ти и мечтая, че сме на кораб или във влак, пътуваме, а на сутринта, като се събудим ще сме пристигнали.
Ти си единственият човек, с който не си представям, че ще се разделя, но когато искам да разкажа на някого за това, просто не намирам подходящите думи, езикът ми се връзва, нещо ме стяга за гърлото. Немога да говоря с никого.
Когато бях дете, не мечтаех за принца на белия кон. Мечтаех, че ще имам ателие за дрехи, ще пуша синьо Картие и по цял ден ще разкарвам манекенското си тяло в скъпата си кола. Почти всичко се сбъдна. Е, като изключим ателието. Но не бях доволна. Не и за дълго.
Като малка имах синя, кадифена рокля с огромна бяла яка отпред. Носех я на празници, на рождени дни, а с дядо ми танцувахме танго. Дядо ми ме научи на няколко много важни житейски урока, той ми купи първото червило. Наричаше ме „дворянче”. Всеки спомен от тогава е едно от най-скъпите ми съкровища, което вадя при специален случай и дълго му се наслаждавам. Спомням си как всички вкъщи ми обръщаха внимание, как винаги бях център, всяко мое желание се изпълняваше. Имах детство, което малцина са имали. Бях разглезена. И сега съм такава. Веднъж ми каза, че съм разглезена лигла и ми стана толкова обидно. Не мисля, че съм разглезена точно в този смисъл. По-скоро усещам, че онова малко момиченце със синята рокля съм аз, че немога да порастна, че неискам да съм като другите хора, които се возят намусени в рейса. Искам да съм детето, което бях и което винаги съм била. И съм.
Един човек веднъж ми каза, че цялата противна действителност в България се отразявала по лицата на хората. Проблемите им и мъките. После каза, че на моя външен вид това никак не се е отразило, сякаш съм се капсулирала. Тогава си помислих: „Незнаеш каква съм отвътре, за това”, но не казах нищо. Сега си давам сметка, че и отвътре няма следи. Всичко, което се случи като трудност в живота ми... пуф! Няма го. И никога не го е имало. Като лош сън. „Като в лош научно-фантастичен филм!”
Винаги съм вярвала, че ще се появи човек в живота ми, който ще е от огромно значение, който ще ме насочи в правилната насока на действие, дори без да го съзнава. Сега усещам как постоянно срещам такива хора. Случайни, непознати, незначителни- всякакви. Те ме навеждат на размисли, после стигам до изводи. Това е, което ме определя като човек. Способността ми да разсъждавам, да съдя сама себе си, да се ограничавам, да избирам. Да обичам. Отново имам странната надежда и увереност, или най-вече Вяра. Прочетох нещо вчера. „Истински щастливи сме само, когато просто оставим случките да се случват”. Okey… let it be.