Б.

Колко нелепо. Ти си все до мен. А сега отиваш там. Е, знам, че всичко ще е същото, но...
И стоим. А дъждът вали като на кино. Усещам бучката в гърлото. А дори немога да те прегърна. Държим в ръцете си торби, а вятърът вее насреща ни. „Тръгвай, обичам те, ще ми липсваш”... Кухите думи летят насреща ни и сякаш текат финалните надписи по телата. Прегръщам те с една ръка като някоя досадна и далечна леля. Нелепа съм.
Седим на паркинга и мрънкаме една на друга. Няма думи. И всичко, което бях намислила да ти издекламирам... пуф! Изчезна...Всичко е сълзи вече, ето ги напират, не! Бягам в колата. Ти бягаш в твоята. Паля и непоглеждам в огледалото, докато не стигна светофара. Тайничко се надявам да си зад мен, за да видя още веднъж лицето ти. Бучката в гърлото вече се стича от очите ми. Неискам да плача, но колко само ми е мъчно.