Нямам нищо в себе си. Нямам решения, нямам думи. Само празнина и незнание. Седях, мислих, греших, руших всичко между нас. Помагаше ми и ти. Сега искам да го поправя. А продължавам да разрушавам. Искам да създам. Искам да променя. Себе си. И всичко около мен. Но нали, когато дойде краят, няма връщане назад. Към него ли вървя? Да се спра? Да избягам? Да се върна назад? Няма начин, знам. Всичко е тук и сега. И колкото и да плача няма да го променя. Седя сега и гледам празните ти очи. Думите излизащи на устните ми са глупави и груби. Искам, искам с думи да запазя и малкото помежду ни, но все повече го изличавам. Да си тръгна ли? Да остана ли? Знам, че никой няма да ми каже как да те накарам да ме обичаш, както преди. И ме е страх, страх ме е да тръгна, защото е възможно последното, което ще видя от теб да е гърба ти. Страх ме е да остана, защото можеби след половин час мълчание ти ще ме мразиш още повече и няма да искаш да ме погледнеш. Страх ме е да заговоря, страх ме е да замълча.
И след всичко ти пак си ми мил, и дори, когато хвърлям срещу теб най-злобните си думи, дори тогава тайно се наслаждавам на лицето ти, на очите ти и начина, по който ме поглеждаш, дори в яда си...
А сега? Сега мисля за Началото и Края. Бих дала всичко, за да те имам до себе си още седмица или дори час. А ако някога дойде Краят, ще ме боли, да, но най-вече ще съм благодарна, че сме се срещнали и, че съм имала усмивката ти, дори за ден, че съм чула гласа ти, поне веднъж. Тогава каква загуба ще е това?
-Ако искаш си тръгвай, все ми е тая.
Добре. Нямам против. Но ти оставаш, оставам и аз. Веднъж ми каза, че може да се бориш за някого. Незнам как става. Борбата е противодействие, а насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Но все пак ще замълча за първи път в живота си и ще се моля утрото да е вече друго.
Какво беше утрото..напиши ни и за утрото..
ОтговорИзтриване