Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.