Утрините са все по-меки-
бузи къпината издува-
орехите стават кафяви-
розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче-
ливадата-с лисича кожа.
За да не бъда старомодна-
И аз едно бижу ще сложа.
Emily Dickinson, 1858


Малиново вино и мисли по теб
В тихата къща съм сама
Не искам музика, нито звук
Не искам нищо да смущава мечтанието ми
Зимата напомня за себе си със всеки ден
Затварям очи и не мисля за нея
Не и през цялото време

Изтичвам на двора по чорапи и о, гадост валяло е.
Нагазвам мократа трева и си мисля колко е тъжно наесен.
Наесен капят листата, а сърцето винаги боли.
Наесен загубваш любим. Откакто се помня.
Сега и Тя си отиде. “ Отплува в мъгливата сутрин.”
Отлетя. Отлетя лятото. Есен... Зима... сняг... !
После Коледа... усмивки, снежинки.. Ивановден, и наново...
Лисва ми старото време. Липсва ми всичко. А най-ми е жал затова, че и аз ще отлетя. Като всички.

Лято мое лято

Есента се е населила в душата ми. И поставям спомените в малката кутийка.

Мирише на есен. И дренките зреят.

Аз съм алчна към розовия храст.

Искам го за себе си.

Душата ми е дупка. Запълвам я с пластелин.

Нищо не личи на лицето ми.

Нищо не личи на усмивката.

Думите са хиляди.

Летят през химикалката.

Слънцето е още силно.

Изгаря черната ми рокля.

Нощите са хладни.

Дните ми са жадни.

Б.

Колко нелепо. Ти си все до мен. А сега отиваш там. Е, знам, че всичко ще е същото, но...
И стоим. А дъждът вали като на кино. Усещам бучката в гърлото. А дори немога да те прегърна. Държим в ръцете си торби, а вятърът вее насреща ни. „Тръгвай, обичам те, ще ми липсваш”... Кухите думи летят насреща ни и сякаш текат финалните надписи по телата. Прегръщам те с една ръка като някоя досадна и далечна леля. Нелепа съм.
Седим на паркинга и мрънкаме една на друга. Няма думи. И всичко, което бях намислила да ти издекламирам... пуф! Изчезна...Всичко е сълзи вече, ето ги напират, не! Бягам в колата. Ти бягаш в твоята. Паля и непоглеждам в огледалото, докато не стигна светофара. Тайничко се надявам да си зад мен, за да видя още веднъж лицето ти. Бучката в гърлото вече се стича от очите ми. Неискам да плача, но колко само ми е мъчно.

Какво не е наред? Защо има нещо в душата ти, което роптае с неумолима сила. Седиш си на зелената трева, а облаците те гледат от небето. Всичко в светът ти е малка идилия. Къщата, в която живееш. Спящите ти кучета. И времето е тъй прекрасно. Какво има? Защо пак гледаш през рамо, малка моя? Животът ти е приказка без край... всяко твое желание се превръща в реалност на мига. Живееш в малкия си свят като една истинска Алиса. Но го няма него, знам. Е, и това ще дойде. Всичко в теб е толкова приказно, че просто няма как да не се получи. Помниш ли, когато бяхме двамата, онова момиче на улицата, което те спря и ти каза „ А в очите ти се чете прекрасна вътрешност, душа”. Това много те смути и се изчерви цялата. А после толкова много се смяхме. И сега вървиш по пътя , мила моя. И аз съм тук, до теб. „Леко ми е на душата, че съм сама и тъжно ми е пак за това”. Никога не си сама. И никога няма да бъдеш. Защото аз винаги ще те водя за ръката, принцесо. Обичам вечер да те наблюдавам тайничко, надзъртам в мислите ти и усещам как се унасяш пред телевизора. Тогава си толкова красива. Когато за момент си задрямала на ръката ми, а после първите сънища пробягват по клепачите ти. Сутрин, когато те гледам малка и безпомощна до мен, приличаш на принцеса в стъкления си дворец. И неискам да тръгна за работа, докато не отвориш очи и не ми пожелаеш приятен ден. Просто седя и те гледам, без да те будя. Знаеш, че винаги ще те обичам. Дори и в други животи, в минало и бъдеще, аз винаги ще съм до теб. Но знам, животът не е като в американските филми. Нашите чувства са много по-сложни от един глупав happyend. Има безконечност между теб и мен и тя не се побира в нито едни рамки, в никакви определения и същности на човешките взаимоотношения. Това го знаем само ти и аз, нали? Понякога вечер те намирам седнала пред малкия си лаптоп, потънала в мисли, дори не ме чуваш как влизам и сядам до теб. Стряскаш се и ме питаш разсеяно „А ти кога дойде”. Усмихваш се, слагаш набързо нещо на масата и започва дългия разпит за всичко, което се случва с мен. Обичам тези моменти. Разказвам, а ти ме гледаш с големите си, учудени очи и попиваш всяка моя дума. Никой не ме познава така добре, както теб. И никой неможе да разбере какво има между нас. Спомняш ли си първата ни среща? В онзи бар, ти беше с онова момче, дори не му помня името, но помня червените му сандали. Ти дойде при мен, сигурно беше изпила осем маргарити, овеси се на врата ми и каза „Изведи ме от тук, спаси ме от онези червени сандали, моляте”. И тръгнахме. Вървяхме без посока, а ти говореше. За това колко си изненадана от себе си и как да заговаряш непознати, изобщо не е в стила ти, колко харесваш нощна София и как обичаш да надничаш в светещите прозорци и да си представяш хората, които живеят в тях. Разказа ми за малкия белег на врата ти, за любимите ти обувки и как винаги си искала да плуваш с делфини. После ме хвана за ръката и каза „ А сега спасителю на отегчени момичета, аз ще те изпратя до вас”. И спря първото такси. После легна в мен а аз реших косата ти с пръсти по целия път до вкъщи. Спа като малко бебе, а щом колата спря, скочи и извика „Стигнахме ли вече? Сънувах, че пия лилава лимонада!” И се смя неудържимо. На раздяла ми каза: „Имам чувството, че те познавам с години, кой си ти всъщност?” Отвърнах, че имам навика да спасявам отегчени принцеси, а после да ги карам да си мислят, че ме познават с години.

-Лека нощ, принцесо.
-Лека нощ и на теб, незнайни войне, ще ме спасиш ли някога пак?
-Разбира се, нали това ми е работата.

Вече десет години минаха неусетно , а аз все така те спасявам, но колко често ме спасяваш ти самата, незнаеш. А сега си тъжна, мое малко цвете, все по често те намирам потънала в мисли. Знам за какво мислиш, поглеждам те и не е нужно да ми казваш, аз просто знам. Но недей да тормозиш сладката си главичка с тежки мисли. И това ще мине. И този ден. А след него друг. Не стигнахме чак дотук, за да се отказваш сега, нали? Добре, че се имаме един-друг. Няма нужда от думи, за да знаеш,че винаги ще сме двамата.
А сега стани, облечи си малиновата рокля,с която изглеждаш като малка порцеланова кукла. Обади се на онова момче, което те гледаше толкова влюбено вчера и му дай шанс да е с теб, поне за ден. А аз ще те чакам да ми кажеш как е минало и естествено, ако се отнесе грубо с теб, някога, знаеш... ще му извия врата. Обичам те, принцесо. Винаги.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.