I got to be me

Тръсвам глава настрани. Косата ми пада върху лицето. Искам невидимост, искам малка, нужна самота. Омръзна ми от думите. Постоянно да ги превързвам за себе си. Да ги моля, да ги уговарям, да им служа. Не идват. Няма ги. Безкрайни дни, дълги часове. Нощи. Но ето. Изненада.
И? „Върви си по пътя сама, не развявай пред неверници, огнените си драконови сияния” И тръгвам. Защото съм всичко онова, което нося у себе си. Аз съм. И ще бъда. И това никога няма да се промени. Жълто цвете. И нарцис, да. И малко обичливо звънче, което се смее и прегръща като дете. И нацупено буреносно облаче, тежащо само 50кг, но съдържащо у себе си лавини, земетресения и целия мечешки рев на света. Кибритена клечка. Виола. Безметежно мечтание. Неугасващо желание. Аз съм. Това съм аз. Трудно ми беше да го осъзная... но ето. Тук съм. Вървя си по пътя. Моят път, моята цел, моята устременост. Вятърна. Искряща. Жива и живоносна. Моите вени и моята кръв. И ако някой иска да ме последва или придружи... ще се раздам до последно, до последната клетка и атом... и пак ще остана цяла-целеничка. Защото го мога. И никой неможе да ми отнеме това.

Ти

Чудя се дали ще успея да те премахна, моя тъмна страна. Малка, грозна, нахална и устата досадница, която си се скрила в дълбините на душата ми. Моя сянка, която иска да ме завземе и да ме изличи от самата себе си. Ти, тази, която ме водеше само към пропасти. Ти, тази, която не ми даде нищо, от всичко, което ми обеща. Ти, тази, която ме тласкаше към самота и сълзи. Ти, тази, която провали всичките ми надежди, изтри цялата любов в душата ми, отдалечи всички хора, които ме обичаха. Провали всичките планове за свобода и щастие. Всеки ден ме гледаш и ми се усмихваш ласкаво, шепнеш ми в ухото, че само теб те е грижа за мен, че само ти знаеш кое е добро за мен, че ти единствена няма да ме изоставиш и винаги ще ме подкрепяш. Но аз знам, че това няма да се случи. Ти ще прокопаеш дупка в основите ми, ще се наместиш там и ще продължаваш да ме ядеш, докато не се настаниш сама в моето аз, тогава, когато от мен самата няма да е останало и помен. За това върви си. Без скандали и без драми, нека се разделим, сега и завинаги, защото ние двете не сме особено добра комбинация. Нека спестим сълзите и обещанията за по-добър живот. Просто си тръгни. Неискам да те гоня и неискам грозни сцени, от тях все повече ме боли. Сама си тръгни. Върви си по пътя. Остави ме сама. Искам да бъда себе си, за първи път,но за постоянно. Защото и Той не те харесва. И знаеш ли... никой никога не те е харесвал.

Оver a year ago...

Помня онази болка. Тъпа, постоянна. В корема, в главата. Помня песните, които слушах постоянно. И притеснението, което ме изпълваше щом си спомнех лицето ти. Помня как изтрих телефона ти, но го записах на малко листче, което скрих от себе си. Помня думите ти, последните, в телефонната слушалка - лицемерно-нежни, тихи, гузни, празни. Помня, че нищо неможеше да спре това, което рухна и със страшна сила се изсипа върху мен. Помня осъзнаването на неизбежното, истерията, която ме завладя, кошмара от непоправимото, от това, че всички думи на света нямаше да те направят отново мой. Помня идеята, че си там, с нея. Че се смеете, че празнувате. А аз седях в тъмната си стая, сама с егото и болката в главата. Сама със студа в два посред нощ, който сякаш отваряше всички прозорци на стaята ми и ме втрисаше от горе до долу. Сама със спомените от последното ни лято, от детството, когато ти беше единствен на света и аз бях едничка за теб. Сама със спомена за онзи пръстен, който ми даде и обещанието, винаги да ме пазиш у себе си. Сама с виковете и ревовете, с проклятията и моментите на слабост, когато отказвах да повярвам. Помня всеки кадър, всяка дума, всяко телефонно обаждане, всяко предчувствие и предзнаменование. Как знаех всичко от самото начало. Как чувствах загубата, когато се разделяхме на онзи площад. Как предчувствах нейната поява в живота ти и всичко, което последва.
Страшно е, когато се сбъднат кошмарите. Страшно е, когато и последната звезда угасне. Но още по-страшна е забравата. За това искам да помня всеки миг, всяка сълза, всяка болка, всичко. За да не забравя, че е имало кошмар. И за да не го повторя никога.

Една цяла година ми трябваше, за да науча. Да разбера, да проумея.
Че и най-ценните хора изчезват безследно от живота ти. Без значение колко сте се клели един на друг, че всичко е завинаги. Че се сбъдват и най-големите кошмари и то в най-неподходящи моменти, тогава, когато очакваш само хубави дни.
Разбрах, че Неволята наистина не се появява. Няма го и рицарят на белия кон. Няма кой да те спаси. Просто “се хващаш за презрамките на сутиена и сама си се издърпваш.”
Разбрах, че „водата измива всичко” и „времето лекува”, обаче колко вода изтича и колко време изминава никой не ти казва. Дълго, много дълго се възстановява сърцето. И можеби никога напълно.
Разбрах, че любовта може да има безброй много лица. Понякога така се е маскирала, че е много трудно да я разпознаеш. Но после я виждаш и й казваш „А, ти ли си? Защо не каза по-рано.” Сядате двете и без фойерверки, без сълзи, без безкрайни балове, изпускане на пантофки, принцове, феи, рокли, фусти, бляскащи червила, без без без.... само двете! И си казвате истината. Че не е необходимо да има цветя всяка вечер пред вратата или безкрайни обяснения на лунна светлина. Че любовта наистина е като по филмите, само декорите са сменени. Че понякога всичко се съдържа в няколко прости думи и дори не е необходимо те да бъдат „Обичам те”.
Разбрах, че приятелите не са хора, с които всеки ден сте заедно. Приятел може да е този, за когото все нямаш време, но знаеш, че той е там. Там на буквата Л в телефона ти, или на буквата Б. И когато и да се обадиш, той ще е там, за теб, единствен и истински и за това не са необходими ежедневни доказателства. Защото и аз съм там за него. На буквата Д в неговия телефон. Винаги.
И ето пак е Коледа. Хубаво ще е да има сняг и хубаво ще е ако зимата си отиде по-бързо, защото знаете, колкото и да се опитвам да се сприятелявам с нея, тя все повече ми се озъбва в злорадата си усмивка. Хубаво е, че за първи път проумявам какво е празник. Празник е единствено възможността да бъдеш с хората, които обичаш. Толкова е просто. Защото някои ще си дойдат отдалеч „за Коледа’, колко хубаво звучи. Някои ще си вземат почивен ден, а други ще работят, но въпреки това на края на деня, възможността да сте заедно „на Коледа”- това ще е празник.

и защото ти си. и защото навън е най-отчайващият студ, а на мен ми се е схванал вратът. и съм най-отвратителният човек във вселената. а ти пак ме обичаш и немога да събера и проумея в малката си главичка... защо?

Okey, here`s the truth

Обичам да пия млякото от кутията и да уливам лекичко блузата си.

Харесва ми да наблюдавам хората на улицата и да преподреждам облеклото им в главата си , докато не ми допадне напълно. ” На този ще махнем шапката, на тази жена ще сложим един шал, ще приберем косата, а този ще се обръсне, после ще си изпере панталоните и ако махне това старо сако...”
Винаги се возя без билет в рейса, дори когато имам пари, но вътрешно умирам от страх, да не ме хванат. Нали съм „картофено сърце”. Понякога, когато съм сама си пускам стари, глупави песни и търся себе си в текстовете им до безкрай . Харесват ми черно-белите филми на Фелини и се смея с глас на старите анимации. Обичам да гледам Мерилин, защото е толкова сладко закръглена и героите във филма изплезват езици още щом я зърнат. Липсва ми идеята жените да будят неизмерима възхита у мъжете. Сякаш това е останало само в тези филми. Често си мечтая да съм се родила в това време.
Вечер преди да заспя, когато те няма, си представям лицето ти, всяка, всяка мъничка подробност от теб, миризмата, гласът. Когато сме заедно, слушам дишането ти и мечтая, че сме на кораб или във влак, пътуваме, а на сутринта, като се събудим ще сме пристигнали.
Ти си единственият човек, с който не си представям, че ще се разделя, но когато искам да разкажа на някого за това, просто не намирам подходящите думи, езикът ми се връзва, нещо ме стяга за гърлото. Немога да говоря с никого.
Когато бях дете, не мечтаех за принца на белия кон. Мечтаех, че ще имам ателие за дрехи, ще пуша синьо Картие и по цял ден ще разкарвам манекенското си тяло в скъпата си кола. Почти всичко се сбъдна. Е, като изключим ателието. Но не бях доволна. Не и за дълго.
Като малка имах синя, кадифена рокля с огромна бяла яка отпред. Носех я на празници, на рождени дни, а с дядо ми танцувахме танго. Дядо ми ме научи на няколко много важни житейски урока, той ми купи първото червило. Наричаше ме „дворянче”. Всеки спомен от тогава е едно от най-скъпите ми съкровища, което вадя при специален случай и дълго му се наслаждавам. Спомням си как всички вкъщи ми обръщаха внимание, как винаги бях център, всяко мое желание се изпълняваше. Имах детство, което малцина са имали. Бях разглезена. И сега съм такава. Веднъж ми каза, че съм разглезена лигла и ми стана толкова обидно. Не мисля, че съм разглезена точно в този смисъл. По-скоро усещам, че онова малко момиченце със синята рокля съм аз, че немога да порастна, че неискам да съм като другите хора, които се возят намусени в рейса. Искам да съм детето, което бях и което винаги съм била. И съм.
Един човек веднъж ми каза, че цялата противна действителност в България се отразявала по лицата на хората. Проблемите им и мъките. После каза, че на моя външен вид това никак не се е отразило, сякаш съм се капсулирала. Тогава си помислих: „Незнаеш каква съм отвътре, за това”, но не казах нищо. Сега си давам сметка, че и отвътре няма следи. Всичко, което се случи като трудност в живота ми... пуф! Няма го. И никога не го е имало. Като лош сън. „Като в лош научно-фантастичен филм!”
Винаги съм вярвала, че ще се появи човек в живота ми, който ще е от огромно значение, който ще ме насочи в правилната насока на действие, дори без да го съзнава. Сега усещам как постоянно срещам такива хора. Случайни, непознати, незначителни- всякакви. Те ме навеждат на размисли, после стигам до изводи. Това е, което ме определя като човек. Способността ми да разсъждавам, да съдя сама себе си, да се ограничавам, да избирам. Да обичам. Отново имам странната надежда и увереност, или най-вече Вяра. Прочетох нещо вчера. „Истински щастливи сме само, когато просто оставим случките да се случват”. Okey… let it be.

I have a huge EGO. What am I supposed to do? To Work. Every single day!

И си знам, че съм вкопчена във себе си и във това свое Его, огромното и няма защо да се чудя какво ми става, ей така от нищото. Ръфа ме гадното ми его, досажда ми, направо ме изяжда отвътре. Обещава ми света и ми казва "аз съм най-важно, аз съм теб, аз съм Слънцето и Луната" А си знам, че колкото повече съм с него, толкова повече губя себе си. Но това не е най-страшното. Най-страшното е ,че губя теб.