Chambao

Погледнах навътре в себе си и разбрах,
че твоите очи са мои очи, че твоята кожа е и моя.
Когато те чуя се радвам и в твоята усмивка се къпя
и съм част от теб!
И не си струва самото ходене...
По-добре е да вървиш, за да растеш...

run

а съм пълна от към кухи текстове и незавършени стихове.... мислех си вчера за run, run, run... lets run, baby...защо всичко трябва да е толкова трудно понякога?

Бяхме и Сме

Говоря си с призраци и офлайн абонати, които може би са ме изтрили от живота си. понеже нямам време за тях. потъвам в собствените си усещания. поредните мъгливи дни. пролет ли е? гледам като през найлоново пликче. а ти си тук, до мен... истински, истински, както никога.
спомням си, много отдавна имаше "душата ми се е разтворила като крила на кацналата пеперуда". сега чакам пътят да ме повика. сам, както винаги.
гледам лицето си в огледалото. "аз ли съм или не съм?" или "само аз съм аз"... стига с тези "Азове". Някъде четох за... "Ние". Бяхме и Сме. А лицето ми в огледалото? Подмладено. Как е възможно? Вървя напред,нали?

... пак съм на ръба

"Сърцето всеки жребий заслужава..."

чакат ли ни още тъй хубави дни?

аз Пък какво правя? живея живота или го съществувам полека. имам си, занимания. всичко нормално. няколко искрици напоследък... колкото да ми стане сладко и чак горчиво. иска ми се да имам повече време. за другите. и за онзи Приятел, с главната буква,с който сме кармично свързани винаги... (извини ме, за пореден път, извини Глупавата в мен). усещам как се оставям на силата да ме води и се отпускам... обаче стреснато се будя и се чудя... ами ако Тя днес има почивен ден? Упс! Кой ще се погрижи за мен сега... а, да... (аз)... (мамкаму)... пак ще трябва да се дърпам сама по баира. усещали ли сте онова чувство на изгубеност, а същевременно спокойствие като пред буря. нещо между примиреност и мъдрост. да, точно! ето това се е настанило у мен и не се сеща да си върви. а гледам Слънце грее, Буря не се задава. Или?

Ако аз съм една относителна стойност. Съществуване. И съм тук на Земята, за да изпитам любов?

Понякога през ноща се събуждам и страшни мисли ме обземат. За да успокоя себе си и отново да заспя, започвам да мисля как всъщност, някой и сега ме обича. И как този, който заслужавам неизменно ще се появи (ако не се е появил вече). Значи. Или е вече тук или ме чака зад ъгъла. Толкова е обнадеждаващо. Знам, че е клиширано да си мисля подобни неща. Но какво да направя като само това има в сърцето. Само това съм мечтала и винаги съм искала. Любов.
„Ти винаги ще имаш близък човек, бро”. И това е факт.

Думите

И няма значение какви са лицата ни зад думите. Зад страниците, редовете, зад листовете от хартия. Дали сме хубави или грозни, дали имаме свян, когато ни гледат в очите, дълго, непознатите. Аз съм книга, аз съм дума . Аз съм лист- празен и цветен. Аз съм никоя, никоя, никоя... и всички ние. И Виргиния и Борхес. Защото е еднакво да си никой и да си някой.

И гледаме зарята през прозорчето на тоалетната.
А сме ние. Умните, талантливите.
Младите.
С широките души и топлите скутове.
Жени. Химери. Чудеса.
Една за друга вплетени. Живоносни.
От деца.

И всичко ще е розово.
И ще сме принцеси.
Ненагледни.
Воини. С лъкове.
А принцовете ще са наше бледо отражение.

Днес

И пак ми се иска да се изкача на най-високата
скала
и да изкрещя
на цялата
Вселена, че те
обичам
Любовта е невероятна
Непредсказуемица,
хитруша
променлива величина
Слабост и сила
Тишина и звук
Сляпа досадница
и Умна старица
Изтерзана понякога,
или доволно усмихната
Нося я в задния джоб
или я кътам по шепите
Тъпча я под обувките си
и я захвърлям през прозореца
на колата
в движение
После я прибирам на топло
в пазвата
И си я имам
топла, гореща
като теб самия

Monday morning

One of these mornings won`t be very long
They will look for me but I`ll be gone


"води ме бързо за ръка през хората...", както някога, както в старите дни, ме завивай с голямото си пухено яке, което е достатъчно за трима като мен и би ми стигнала само качулката. Води ме... през полето, не, не ми се прибира... зима е, а вътре е лято. И седим двамата на един стол, в коридора до тоалетната, а всичко е достатъчно и не е тясно, не е. И се спотайваме като мишки и е топло, топло... А после заспиваме в таксито, докато не ни събуди шофьора и не видя малката задънена уличка и тихите смръзнали се блокове. Животът е нереален, нереален, няма го, тук е, ето го, бързо, ще избяга. Всичко е преминало и всичко е забравено, а нямам, нямам нищо... нищо немога и нищо незнам. А снегът си вали, дреме му на него за нас. пак е тихо в душата. до кога? до следващата буря, задаваща се.
Седя в тихата къща и мисля за смъртта. и тя навярно мисли за мен. но не със сериозни намерения. две стари приятелки, да. минали и бъдещи. после си правя кафе в бежовите чаши на розови цветя и всичко ми е бежово и розово. затворени са емоциите, заклещени, притиснати на тясно, няма ги. Аз съм тук.

I got to be me

Тръсвам глава настрани. Косата ми пада върху лицето. Искам невидимост, искам малка, нужна самота. Омръзна ми от думите. Постоянно да ги превързвам за себе си. Да ги моля, да ги уговарям, да им служа. Не идват. Няма ги. Безкрайни дни, дълги часове. Нощи. Но ето. Изненада.
И? „Върви си по пътя сама, не развявай пред неверници, огнените си драконови сияния” И тръгвам. Защото съм всичко онова, което нося у себе си. Аз съм. И ще бъда. И това никога няма да се промени. Жълто цвете. И нарцис, да. И малко обичливо звънче, което се смее и прегръща като дете. И нацупено буреносно облаче, тежащо само 50кг, но съдържащо у себе си лавини, земетресения и целия мечешки рев на света. Кибритена клечка. Виола. Безметежно мечтание. Неугасващо желание. Аз съм. Това съм аз. Трудно ми беше да го осъзная... но ето. Тук съм. Вървя си по пътя. Моят път, моята цел, моята устременост. Вятърна. Искряща. Жива и живоносна. Моите вени и моята кръв. И ако някой иска да ме последва или придружи... ще се раздам до последно, до последната клетка и атом... и пак ще остана цяла-целеничка. Защото го мога. И никой неможе да ми отнеме това.